Tuesday, 18 October 2011

Върша всичко по правилата


Оби4ам да пи6а грамотно
(Ралица Радева)


       Аз съм амбициозна и отговорна. Върша всичко по правилата. Писането е моята страст.Обичам да пиша стихотворения, разкази, есета. Те са моята душа. Винаги, щом за почна да пиша, се стремя да го правя грамотно, защото начинът на писане не само разкрива душата на човека, но и характера му.
       Обичам да пиша грамотно и се старая да пиша така, защото съм млада, защото така трябва и защото това е моето самоуважение. Това ме прави добра ученичка и показва нивото на знанията ми. Не може ученик, завършил основно образование, да не може да пише грамотно. Това, освен че показва колко безотговорно е отношението му към писането, но и посрамва учителите му, защото те са положили много труд да го научат, но нищо не се е получило.
        Конкурсите се печелят с можене и с показване на качества, а едно от тях е грамотното писане.
        Обичам да пиша грамотно във всяка ситуация, дори когато общувам чрез интернет, но не го правя просто защото така трябва, а затова, че е по-представително. Правя го, защото това е моят личен стил, моят начин на изразяване. ,, Ако ще е гарга, да е рошава.’’ Ако ще пиша добре, ще го правя постоянно, независимо от ситуацията.
       Обичам да пиша грамотно, защото така никой не може да се присмива на мен или на моите текстове. Аз съм човек естет. Обичам хубавите неща! Обичам нещата, които пиша, да се харесват на хората, това ме удовлетворява. Няма по-добра награда от това, което правиш, да бъде харесвано и положително оценено.
      Обичам да пиша грамотно, защото това ме прави по-уверена. Чувствам се една стъпка пред другите. И пред мен ще има повече отворени врати, а другите ще мога сама да отворя. Увереността ме прави по-силна и нахъсана - вярвам, че мога да се справя с всички трудности.
      Обичам да пиша грамотно, защото това ме прави победител. А победителите всички ги харесват и уважават. Аз съм победител! Умението ми да пиша грамотно, старанието, което полагам – ето тези неща ме правят победител. Защото аз се трудя много и това е моята награда. Макар и малка, тя е важна за мен. Защото в малките неща намирам голям смисъл.
      Оби4ам да пи6а грамотно. Обичам шестиците и четворките (по-рядко). Но предпочитам и шестиците и четворките да са на мястото си. Буквите трябва да са в думите и в изреченията, а цифрите - в задачи. Най-вече обичам да виждам шестиците в бележника си, а това става най-вече, защото умея да пиша грамотно.
  

УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон

„УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон”
(Дензъл Ребеловски)


2531 г. сл. Хр.
            Крис-22 гледаше отегчено през прозореца на своята капсула. Гледката не му харесваше. Също като вчера. Отново онази пустота. Отломките на разрушеното минало. Отново тази самота. Парченцата нещастие, слепени с лепилото на безутешно повтарящите се дни.
            Седна пред своя MRC (Machine for Remote Communications) и с полуугаснала надежда написа:
            - Им л няй тм? Мя в обат с! А см Кр.
            Никой не му отговори. Също като вчера. Като онзи ден. Миналата седмица. От раждането си, той живееше в комуникационна тишина. Понякога разменяше по някоя дума със своя RPN (Robot for Personal Needs). Но не беше същото. Никак даже. Искаше да си поговори с някое друго човешко същество. Да усети тръпката от комуникирането със същество от твоя произход.
            Крис-22 се загледа през прозореца на своята капсулата. Все същата пустиня. Все същата празнота в сърцето му.

2402 г. сл. Хр.
            Беше сигурен, че е чул нещо. Да, там със сигурност имаше нещо, което беше издало някакъв звук. Приближи се до шахтата. Отвори я. Но в нея нямаше никой. Само течаща вода. Крис-16 отново беше разочарован. Надяваше се и вярваше, че този път ще открие някого. Шахтата все така издавае този идиотски звук, сякаш се смееше. Сякаш се смееше на него. Сякаш искаше да му каже, че е крайно време да се откаже и да спре да търси себеподобни. Защото просто няма такива. Но Крис-16 вярваше, че има такива. Те бяха някъде там. Само трябваше да ги намери.
            Извади лист и химикал от джоба на якето си и написа:
            - А бх тк. Ао нкй прте тв, нк д м пш и а щ г нмр. Мл в!
            Остави листа върху шахтата, която все така нагло продължаваше да се смее, затисна го с един камък и си тръгна.
            Вървя повече от час, докато стигне до кораба, в който живееше. Стоя пред кораба няколко минути. Огледа пустия хълм. Толкова много искаше да срещне друг човек. Беше вървял на километри във всички посоки. Но не беше срещнал никого.
            Хвърли още един тъжен поглед към хълма и влезе в кораба.

2318 г. сл. Хр.
            Крис-11 си мислеше, че най-накрая е открил книга. Но за негово огромно съжаление, това беше просто някакъв куп стара амбалажна хартия. Накъса я на парчета. Не можеше да повярва, че вече толкова много години не може да намери нито една книга. Дори една страница от книга. Нещо, което да му помогне да си припомни магическите знаци. Знаците, с които са си комуникирали неговите предшественици. Самотата го убиваше. Не можеше да напише нищо разбираемо на никого. Сядаше пред своя MRC и пишеше, и пишеше, и пишеше. Но никой не го разбираше. Нито Линда-10, нито Хенри-12. Никой. И той не ги разбираше.
            Няколко пъти мислеше да се самоубие. Но надеждата, че ще намери начин да се разбере с тях, не му позволяваше да стори това.
            Легна си. Угаси осветлението. Тъмнина. Каква част от живота ни преминава в тъмнина? Колко често си задаваме подобни въпроси? В тъмното му се привиждаха най-различни знаци. Някой от тях му се струваха познати, други не дотам. Но знаеше, че това са магическите знаци на предшествениците му.
            След около половин час заспа. Сънува странен сън: беше с човешко същество от женски произход и телата им бяха едно върху друго; движеха се; бяха мокри.
            На другата сутрин се събуди и тръгна отново да търси.

2257 г. сл. Хр.
            Всичко изглеждаше като истинско: и тревата, и морето, и небето, и птичките, и хората. Снимката беше направена може би преди около сто години. Но беше много запазена. Крис-7 я намери в едно мазе. Не беше неговото. Чуждо мазе. На някой, живял преди него. На гърба на снимката пишеше нещо, но той не можеше да го разбере. Някакви знаци. Чужди на него знаци. Някой беше оставил съобщение на снимката, но Крис-7 не беше способен да го разбере. Посланието оставаше неразбрано.
            Прибра снимката във вътрешния джоб на якето си и закрачи сред изгорелите останки на улици и къщи. Ето това беше много по-ясно послание, отколкото онова на снимката. Разрушението беше най-разбираемото послание, още от времето на неговите прадеди. Сигурно и други са минали по този път и са видели същото като него. Ясното послание на човешкия провал. Крахът на илюзиите. Гибелта на надеждата за бъдеще.
            Повървя известно време между руините на разрушения град. Седна в отломките на една разрушена сграда. Извади снимката. Погледа я няколко секунди, след което я скъса на парчета. На стотици, на хиляди парчета. Стъпка парчетата в прахта. Изглеждаше така, сякаш ей сега ще заплаче, но не го направи. Просто защото не можеше да плаче.
            Вървеше върху стъпканото минало, отправил поглед към обезличеното бъдеще. Защо унищожи снимката? Дали щеше да намери някоя друга снимка? Настоящето му се струваше нестабилно. Какво беше неговото послание? И дали някой някога щеше да го разбере? А дали щеше да иска да го разбере?
            Някъде светеше огън. Крис-7 се запъти към светлината. Може би, там щеше да намери отговори на някои от въпросите си.

2103 г. сл. Хр.
            Перфектният ден, в който настоящето и бъдещето щяха да се срещнат. Всичко беше готово. Крис Патерсън беше подготвил всичко: последния и най-малък детайл.
            Той беше готов. А дали човечеството беше готово? Той не знаеше. Никой не знаеше. Но много скоро щеше да разбере. Само няколко часа го деляха от това да се клонира. Щеше да създаде човешко същество, което щеше да бъде абсолютно същото като него на външен вид, но нямаше да може да чувства, да чете, да пише, нямаше да разбира каквото и да е. От него щеше да си зависи да се научи или не на тези неща.
            Крис щеше да създаде просветно и емоционално неграмотно същество. Но не е ли грамотността това, което всъщност ни прави хора? И щеше ли това същество да бъде човек? Какво щеше да го свързва с човешката раса? Само гените ли? Те достатъчни ли бяха, за да се нарече това същество човешко? Крис никога не се беше питал това. Той просто беше открил начин как може да се клонира. И щеше да го направи. Независимо какво щеше да му коства това. Нито какво щеше да струва на човечеството. То щеше да му благодари. Някой ден, когато щеше да го разбере.
            Крис пусна машината и процесът започна.
            Идваше нова ера за човешката цивилизация.
            Хората щяха да се научат да се обичат и да комуникират помежду си. Имаха време. Смъртта беше победена. Тя вече нямаше да бъде движещ фактор в живота на човека.
            Човекът щеше да бъде безсмъртен.
            Вечността постижима.
            Край... на процеса.
            Начало... на вечността.

Писмата на детето


Писмата на детето
(Светослав Дончев)


Живеехме бедно, в малка стаичка с памтивековни мебели и долепена до нея баня, с вечно течащо казанче. Спомням си как капките тупкаха направо върху мозайката и ме приспиваха в онези самотни вечери, когато татко ме заключваше преди да се е забързал за нощната смяна. Славен човек беше моят баща, едър, недодялан, четвъртит и студен като гранитен къс. Живеехме си двамата; за майка ми се говореше рядко, с приведени погледи, с недомлъвки, с шепот. Не си я спомням, не я познавам и не ми е липсвала, макар понякога да ми се е приисквало да я зърна отдалеч.
А татко се грижеше за мен, по неговия си недодялан начин. Не мога да забравя как ми бършеше устата след вечеря, рязко, непохватно, отсечено, сякаш гони муха, с опакото на ръката, как ми приглажда бретона с наплюнчване сутрин, как ме развежда с моряшката походка из магазините, втора употреба, за да ми купи „най- здравия панталон”. Такъв си беше той. А как го обичах, как го чаках да се върне от работа, как се радвах когато го виждах да изкачва стълбите и да трополи с обувките пред прага.
Всъщност единственото, което ми е липсвало в онези години, бяха играчките. Сънувах ги, заглеждах ги в ръцете на другите деца, мечтаех си как ги вземам нови направо от витрината, лакът им ме запленяваше, ярките им цветове се запечатваха в паметта ми, дълго след като съм затворил очи. Понякога се затичвах с озарено лице след търкалящите се чужди топки, или след забравени триколки, или скришом въртях из ръцете си изоставените камиончета в пясъчника. Обичах всякакви играчки, а все не ги получавах, никога не достигаха до мен.
 Така израснах. После, когато започнах да посещавам училището, нуждата да бъда като другите деца, да се радвам като тях не ми даваше покой и аз събрах смелост. Казах на татко, че искам велосипед, или ако е много скъп, поне електронна игра, бях виждал как децата навеждат главите си над тях в почивките между занятията. Спомням си как помръкна лицето му. Остана замислен, вглъбен, сурово издялан, после чертите му се проясниха, сякаш лицето му бе късче небе, под което току- що бе преминал облак.
- Добре ! – подхвана дрезгаво – Ще получиш каквото пожелаеш...но...сега, когато си ученик...трябва да се научиш да пишеш правилно...много правилно...точно...четливо !
Обхвана ме радост, бурна, детинска, прииска ми се да го прегърна, да обвия ръце около жилестия му врат, да му кажа, че го обичам, него, моят баща. Вместо това усетих срам.
- Пиши писма ! – предложи той.
- На кого ?- попитах.
- На човека, който разнася поръчките...ето ти искаш колело...пишеш...на него...друго дете иска пушка, дето стреля пластмасови топчета...трети иска футболна топка... всички на него пишат...!
- Аз още не мога да пиша? – успях да прошепна.
- Ще се научиш...бързо ще се научиш...и ще му пишеш...обаче...всичко проверява...и не отговаря на неграмотни писма!
- Ще се науча! – обещах аз – Ще му пиша писма...но ще получа колело...ако са правилно написани...нали ???
- Да! – отвърна той с метална нотка в гласа; всичката му предишна сериозност се бе върнала между нас.
Тогава започнах. Учех се да пиша всяка минута, ден след ден, зиме, на рано угасващата дневна светлина, после в хладната пролет, когато птиците се стрелкаха из тесния двор и аз следях разсеяно късите им полети с тетрадка върху коленете. После се простряха летните горещини. Кръстосвах крака под сенките и пишех. Все се страхувах да не изпиша буква извън редовете. А жегата пареше като подхвърлена завивка, доста след като се е свечерило. Чувах ярки, детски гласове да пронизват летния мрак като светкавици. Приятелите ми от училището и някои от по-близките съседи играеха из слабо осветените тротоари, а аз пишех, учех се да пиша правилно, пишех с устрем, с надежда, пишех на тайнствения изпълнител на детски поръчки и желания, исках да хареса моите писма, да ги одобри и да ми донесе велосипед. А татко? Той поглеждаше в тетрадката ми, понякога един- единствен път в месеца и проговаряше:
- Скоро ще напишеш първото си писмо, а, юнак?
- Да ! – отвръщах аз, надигах глава към него, както се поглежда слънцето, исках отново да усетя твърдата му прегръдка, исках да погали русата ми коса с ръката, така непозната и суха като клон, а той се усмихваше потайно и тръгваше с моряшката походка нанякъде.
Скоро го написах, първото си писмо. Беше грозно, кратко, със смешно наклонени редове, но аз си спомням колко дълго го гледах с умиление и се колебаех дали да откъсна страницата, за да го покажа на баща ми. Все пак се престраших и по-късно вечерта, когато той си почиваше по потник и пантофи на дивана, се приближих и му го подадох. В първия миг го погледна изненадано, като през мъгла, после сякаш се стресна, взе го, а то изглеждаше в огромните му ръце като откъснато птиче перо. Сякаш очите му се задържаха миг- два върху буквите, или ми се стори, остави го на дивана до себе си и каза с благ глас:
- Като че ли ......... не сме готови още за писмо, юначе... колелото ще почака, май?
И започнах отново. Пишех с още по- голямо старание, оставах след занятията, за да ми е по- лесно когато гледам буквите от азбуката, разноцветно изсписани по стените на кабинета. Вечер, в къщи, се задържах в моето си ъгълче на малката ни стаичка, под мижавата лампа, доста след като татко е заспал, завит през глава с одеялото.
Скоро започнах да дочувам прикрит смях и подигравки. Моите връстници ме гледаха с насмешка, а много от родителите им с недоверие.
А аз, си имах цел и не се отклонявах да я следвам, упорит, непоколебим, с наведена по следите глава, като добро, ловджиийско куче. Да напиша правилното писмо и да получа велосипед.
Не мога да си спомня съвсем точно, но сякаш първите ми правилно написани писма до тайнствения куриер, започнаха да ми се получават по средата на втората година от началото на обучението ми. Много им се зарадвах, проверявах си ги сам, преправях ги, сменях местата на цели изречения. Нямаше по- доволно момче от мен. Наслаждавах се на добре подредените думи, сякаш са скъпоценни камъни и бях горд.
 Вече пишех правилно, бях сигурен в това, но татко все не бе доволен. После изтекоха няколко месеца и той все пак ги одобри. Прибираше ги в горния джоб на куртката и обещаваше да ги пусне в кутията за писма, на път за работа. Вечер го чаках и все разпитвах; дали е пуснал писмото в правилната кутия, дали то е хлътнало в процепа или е отвято от вятъра, дали е заминало на правилно място? Нищо не се променяше, никой не позвъняваше с весел звън, за да ми достави заслуженото колело. Този път не се примирих, с много колебания, без татко да подозира, занесох няколко от написаните писма на учителката. Разказах й всичко. А тя? Тя ги прочете внимателно всичките, погледна ме с просълзени очи и каза:
- Той...баща ти...не е много честен ...с теб!

Как бързо отлитат годините? Пораснах, имах късмет, забогатях, имам и хубаво семейство. И досега ми е останал навика да пиша красиво и грамотно. И все проверявам всичко по няколко пъти. Въпреки това не получих нищичко от раздавача. Дали съм имал някаква полза от това, че пиша грамотно? Не знам.
Имам и син. Той сега е доста по-пораснал от мен, спрямо онези времена, когато аз се учех да пиша писма на раздавача на подаръци. Не умее да пише. Не му се получава нищо свързано върху карирания лист, а не се и старае.
Въпреки че не е изпратил нито едно писмо, той постоянно получава подаръци от раздавача!


КРАЙ

Но какво следва от това?


Оби4ам да пи6а грамотно
(Димитър Курдов)
 

       Писменото слово се използва за формална комуникация между държавни институции и гражданското общество, създаването на литературни и музикални произведения и в много други случаи, в които книжовността е задължителна. Най-често обаче се прибягва към съчинението на текст, когато общуваш с някого. В тези случаи правописните и граматични правила са пренебрегнати. Проблемът настъпва, когато човек смесва битовата реч с официалните норми и започва да пише неграмотно.
       Неграмотността е липсата на умението да четеш с разбиране, да пишеш правилно и да мислиш критично спрямо един текст. Тя се формира под влиянието на различни социологически, икономически и културни фактори. Съществуват множество техники за подобряване на грамотността, от които всеки може да се възползва. В днешно време с развитието на технологиите и науката в живота ни навлизат нови методи за комуниказция. Човек може да сподели мисъл, мнение, оценка или преживяване с близък човек по бърз начин, но понякога нарочно нарушава книжовната норма като смесва официалния български език с чуждестранен. Но какво следва от това? Ако самият език възспира общуването като не предлага алтернативна дума, тогава може би трябва да се възприемат нови чуждици или да се измислят родни еквиваленти на тях, защото словото е винаги в процес на развитие.
       Неграмотността се дължи на нежеланието да бъдем внимателни към собствения си начин на писмено изразяване. А липсата на свързаност и логическа последователност в мисълта ни води до накъсаност и затруднено разбиране на написаното. Това означава, че стремежът към по-висока грамостност и по-изразителен стил води до разнообразяване и обогатяване на по-лесното и по-бързо формиране на мисли, и обратното. Един от начините за по-леко усвояване на правописни и граматични норми е по-честото и задълбочено четене на художествена литература, речници и учебници по граматика. Също важен е и зоркият поглед както към общата картина в един текст, така и спрямо отделните писмени детайли.
       Поради социално-икономически проблеми много ученици отпадат или се отказват от това да продължат образованието си; това, в комбинация с не малкия брой недостаъчно грамотни възрастни хора може да доведе до силни негативни последици върху българския език, изразяващи се в дегенерация на книжовния език. Като вземем предвид и това, че много български младежи използват смесица от бъллгарска и чуждестранна реч, най-вече поради доминирането на английския език в научно-технологичната и културно-развлекателната сфера, нещата допълнително се усложняват. Малък поглед върху рекламите в интернет изважда налице този тенденциозен процес — „add-ване“ вместо „добавяне“, „чатене“ вместо „писане“ и безброй други примери. В писмените кореспонденции чрез програмата за мигновени съобщения Skype™ е широко разространено съкратеното и некоректно писане. Въпреки това се наблюдава известна положителна тенденция — все по-малко се толерира некнижовен български език в българоезичния интернет, а писането на кирилица е почти навсякъде прието като норма.
       Тъй като българският език е жизнено важна част от националната ни културно-историческа самоличност, всеки от нас трябва да изучава родния език, да говори и пише грамотно на него, за да може той да да се съхрани и развие в положителна, а не в деструктивна посока.

Изповед


ИЗПОВЕД
(Десислава Кънева)

Не искам да се оплаквам, искам само да споделя какво ми тежи.
В началото на живота си не очаквах, че ще бъда „мачкана“ толкова. „Родих се“ в една обикновена печатница. Бях толкова горда със същността си – бях тетрадка от рециклирана хартия, офсетов печат, осемдесет листа, широки редове. Но когато пристигнах в книжарницата, виждайки многобройните книги по лавиците – световноизвестни заглавия от знаменити автори, самочувствието ми се срина – аз бях празна!
Е, търпеливо зачаках деня, в който някой щеше да ме напълни със смисъл.
Шарената ми корица грабна вниманието на едно от първите деца, които ме видяха. О, да! Тогава всичко изглеждаше различно – всичките ми надежди бяха насочени към този деветокласник. Тайно се молех да съм тетрадка по литература. Не исках формули по химия, или цифри и чертежи по математика по страниците си! Исках някой да излее душата и разбиранията си на белите ми листи. Исках есета и интерпретативни съчинения да се ширят по редовете ми и да ме направят уникат!
Внимавайте какво си пожелавате! Да, аз станах тетрадката по литература на един средностатистически деветокласник. Можех да изтърпя навиването на руло и носенето в ръкава на якето, изтърпях и морския шах на последните ми страници, понесох и късането на страници за направата на „ракети“. Всичко в името на надеждата, че първите ми страници съвсем скоро ще бъдат благодатно посети със зърното на познанието.
Напразно! В мен бяха записвани думите на учителката, в мен беше преписвано от учебници, от съученици, от помагала, от интернет… И толкова! Нищо повече!
Започнах да проклинам съдбата си и страниците си покрити с правописни грешки. Защо не бях тетрадка с тесни и широки редове – тогава някой първокласник щеше старателно да пише в мен букви, нямаше да ме мачка, а написаното с червен химикал от учителката щеше да е само „Отлично!“ и „Браво!“. Дори мисълта да съм тетрадка по математика вече ми изглеждаше приемлива – и без това по страниците ми цифрите 4 и 6 се мяркаха по-често от буквите „ч“ и „ш“. Само нещо смислено да се появеше по редовете ми.
Отношението на моя ученик не беше такова само към мен. Той не ми даде повод за ревност, защото не посегна към книга, различна от учебник, нито веднъж. Дори учебниците си отваряше само за да ги преписва в мен. И тогава осъзнах жестоката истина – той просто не искаше да учи, не искаше да разсъждава. Ако беше прочел поне една книга, щеше да възникне поне един въпрос в главата му. Тогава той щеше да се замисли за отговора и щеше да го намери, защото моят ученик никак не беше глупав, просто – мързелив. И тогава, може би, щеше да му се прииска да напише отговора си в мен  и да представи своето виждане за нещата, да създава, да развива мисленето си, да разширява мирогледа си. Но как да станеше това? Дори да имаше отговор, дори да искаше да го напише в мен, момчето не знаеше как. Речникът му беше беден, не знаеше как да се изкаже, а ако намереше думите би ги изписал погрешно, без препинателни знаци, граматически неправилно и никой друг нямаше да разбере какво точно е искал да каже. Защото грамотността не е само сбор от правила, тя е възможност да бъдеш разбран правилно, да бъдеш „чут“. Тези правила внасят ред, помагат ни да се изкажем, да творим, да се изразяваме, да се развиваме. Те се учат не с времето, а с четенето и с писането. Ето защо моят ученик е неграмотен, защото не чете, защото не пише, а само преписва. Ето защо аз се радвам, ако сте стигнали с четенето до тук – аз съм ви накарала да четете, да се замислите и да станете малко „по-грамотни“. Продължавайте така! А аз няма да се отчайвам – ще накарам и моят ученик да чете и да се ограмоти.
И така до пълната утопия – когато аз ще премина от книжното си тяло в цифровото измерение на електронна тетрадка, без нито една грешка, но с много интересни текстове в мен.
И никой повече няма да ме мачка!