Изповед

ИЗПОВЕД

(Десислава Кънева)

Не искам да се оплаквам, искам само да споделя какво ми тежи.

В началото на живота си не очаквах, че ще бъда „мачкана“ толкова. „Родих се“ в една обикновена печатница. Бях толкова горда със същността си – бях тетрадка от рециклирана хартия, офсетов печат, осемдесет листа, широки редове. Но когато пристигнах в книжарницата, виждайки многобройните книги по лавиците – световноизвестни заглавия от знаменити автори, самочувствието ми се срина – аз бях празна!

Е, търпеливо зачаках деня, в който някой щеше да ме напълни със смисъл.

Шарената ми корица грабна вниманието на едно от първите деца, които ме видяха. О, да! Тогава всичко изглеждаше различно – всичките ми надежди бяха насочени към този деветокласник. Тайно се молех да съм тетрадка по литература. Не исках формули по химия, или цифри и чертежи по математика по страниците си! Исках някой да излее душата и разбиранията си на белите ми листи. Исках есета и интерпретативни съчинения да се ширят по редовете ми и да ме направят уникат!

Внимавайте какво си пожелавате! Да, аз станах тетрадката по литература на един средностатистически деветокласник. Можех да изтърпя навиването на руло и носенето в ръкава на якето, изтърпях и морския шах на последните ми страници, понесох и късането на страници за направата на „ракети“. Всичко в името на надеждата, че първите ми страници съвсем скоро ще бъдат благодатно посети със зърното на познанието.

Напразно! В мен бяха записвани думите на учителката, в мен беше преписвано от учебници, от съученици, от помагала, от интернет… И толкова! Нищо повече!

Започнах да проклинам съдбата си и страниците си покрити с правописни грешки. Защо не бях тетрадка с тесни и широки редове – тогава някой първокласник щеше старателно да пише в мен букви, нямаше да ме мачка, а написаното с червен химикал от учителката щеше да е само „Отлично!“ и „Браво!“. Дори мисълта да съм тетрадка по математика вече ми изглеждаше приемлива – и без това по страниците ми цифрите 4 и 6 се мяркаха по-често от буквите „ч“ и „ш“. Само нещо смислено да се появеше по редовете ми.

Отношението на моя ученик не беше такова само към мен. Той не ми даде повод за ревност, защото не посегна към книга, различна от учебник, нито веднъж. Дори учебниците си отваряше само за да ги преписва в мен. И тогава осъзнах жестоката истина – той просто не искаше да учи, не искаше да разсъждава. Ако беше прочел поне една книга, щеше да възникне поне един въпрос в главата му. Тогава той щеше да се замисли за отговора и щеше да го намери, защото моят ученик никак не беше глупав, просто – мързелив. И тогава, може би, щеше да му се прииска да напише отговора си в мен  и да представи своето виждане за нещата, да създава, да развива мисленето си, да разширява мирогледа си. Но как да станеше това? Дори да имаше отговор, дори да искаше да го напише в мен, момчето не знаеше как. Речникът му беше беден, не знаеше как да се изкаже, а ако намереше думите би ги изписал погрешно, без препинателни знаци, граматически неправилно и никой друг нямаше да разбере какво точно е искал да каже. Защото грамотността не е само сбор от правила, тя е възможност да бъдеш разбран правилно, да бъдеш „чут“. Тези правила внасят ред, помагат ни да се изкажем, да творим, да се изразяваме, да се развиваме. Те се учат не с времето, а с четенето и с писането. Ето защо моят ученик е неграмотен, защото не чете, защото не пише, а само преписва. Ето защо аз се радвам, ако сте стигнали с четенето до тук – аз съм ви накарала да четете, да се замислите и да станете малко „по-грамотни“. Продължавайте така! А аз няма да се отчайвам – ще накарам и моят ученик да чете и да се ограмоти.

И така до пълната утопия – когато аз ще премина от книжното си тяло в цифровото измерение на електронна тетрадка, без нито една грешка, но с много интересни текстове в мен.

И никой повече няма да ме мачка!