Showing posts with label есе. Show all posts
Showing posts with label есе. Show all posts

Monday, 31 October 2011

Чест и почитания

Чест и почитания за всички мои смели генерали, които, заредени с безграничен талант и нестихващ ентусиазъм, се включиха в битката ни с неграмотността – битка, която не просто ни oбединява в желанието ни да се борим срещу посредствеността, но и която показва красотата и богатството на родния ни език. Благодарности към всички рицари на Перото, които oбединиха усилия и показаха, че ОБИЧАТ ДА ПИШАТ ГРАМОТНО!

Бойното ни поле е покрито, но не с жертви, а с вашите прекрасни разкази и есета, мисли, чувства, настрoения... Някои оптимистични, други не дотам, но всички изпълнени с желание за битка и най-вече – желание за ПОБЕДА НАД НЕГРАМОТНОСТТА!

Гласуването в конкурса  ще приключи днес, 31 октомври, понеделник, в 20.00 часа. Рицарят/дамата войн победител, както и авторите на деветте най-харесвани разказа, ще бъдат известени по електронен път на посочените от тях координати, за датата, часa и мястото на награждаването.

Конкурсът е към своя край, но не тъжете, драги генерали. Защото нашата битка не спира  – ще продължим да се борим, да подкрепяме грамотността и да насърчаваме ентусиазираните и талантливи майстори на перото. Благодаря ви, че изпълнихте със съдържание моята душа!

Wednesday, 19 October 2011

Забавни, нестандартни и грамотни


Оби4ам да пи6а грамотно?
(Чудомир Илиев)

Казваме, че обичаме да пишем грамотно, но смесваме цифри или символи с букви, латиница с кирилица, някои знаци дори визуализират думи. Голяма част от младите не познават правописа на Българския език. Медиите „популяризират“ неграмотното писане, за да привлекат младата аудитория, говорейки на техния език. Под призумцията на по-добър чат и по-интересен коментар в някой сайт, нарушаваме всякакви правила.
Всеки има право на избор. В случая или да сме грамотни,като се посветим на творението на Кирил и Методий, или да не сме и да се оставим на течението.
Всички искаме да сме модерни, а сред младите на мода е неграмотността. Все по-често в чатовете се използват цифри вместо букви, например „4“ вместо „ч“, „6“ вместо „ш“, „7“ вместо „т“. Символите и знаците също имат голяма роля в „интернет“ езика, например питанката олицетворява думата „защо“. Използването на емотикони е доста популярно сред младите, например „сърцето“ означава възклицателното изречение „Обичам те!“, усмивката с повдигната вежда има много значения, едното му е „Наистина ли ?“.
В училище учениците уж учат правилата на правописа, но в свободното си време не ги прилагат. Голяма част от символите и знаците, които използваме в интернет пространството, може да ни объркат по време на изпит и да допуснем правописна грешка. Аз дори си спомням, действителен случай, в който от много „чатене“ едно момче пишеше „шт“ вместо „щ“. Един правопис не се ограничава само до правилното писане на думите. Голяма част от учениците не знаят кога и къде се слагат запетаи в изреченията, точно затова и не слагат препинателни знаци в „чат“ съобщенията.
„Младите са бъдещето“ казва един човек. Явно медийте са убедени в същото. Голяма част от вестниците, списанията, билбордовете и новините се уповават на тази мисъл. Опитите да привлекат младата аудитория, са толкова крайни, че нарочно използват цифри вместо букви, символи и знаци вместо думи, по този начин са интересни на младите. В началото, до колкото помня, заглавията им бяха смешни, но граматически верни, пример за такова заглавие е „Народът избяга от страната си“. След това започнаха да иронизират писането с цифри, знаци, символи, като по този начин несъзнателно подкрепяха неграмотността, пример за това е и самото заглавие на есето. По този начин и стил на писане, медийте се харесват на младите, тъй като учениците използват „чат“ езика в свободното си време, като коментари в сайтове и интернет блогове. Някои може да кажат, че това са само учениците, е не се ли учим ние всички през целия си живот?
От друга страна, може и да продължаваме да „пи6ем грамо7но“. Какво му е лошото на това? Кой е казал, че е грешно? В „интернет“ езика, а защо не и в реалния живот, ще използваме съкращенията на думите, както се казва „ще се разбираме от половин дума“. Вместо „Обичам те!“ ще  казваме  „Сърце!“ или с ръце ще правим форма на сърце, за да изразим чувствата си. Трябва да станем и доста наблюдателни, защото докато говорим на някого и той повдигне вежда, все едно ни е попитал „Така ли?“, „Наистина ли?“, а може и да ни пита „Защо?“, ще трябва всеки сам да се досеща какво точно е имал в предвид събеседникът му с тази вежда. Тепърва ще усъвършенстваме „новата грамотност и комуникация“ между хората. Защо ни са и министри на културата, като ученик на тринайсет години може да измисли знак, означаващ сложно изречение с три определителни и шест допълнителни кратки изречения в него. Като цяло, да сме грамотни във варианта на Кирил и Методий, и във въображението на съвременните тинейджъри е сложно.
Богатството на един език се състои в многообразието и богатите възможности на изразяване на мисли и чувства. Младите хора са иновативни и търсят нови начини да бъдат различни, интересни, забавни, включително и нестандартни в изразяването си. Всичко това е прекрасно и може да се постигне, без да се преминава границата на грамотността. В противен случай, езикът на младите се превръща в смесица от различни символи, знаци, а защо не и звуци, далече от красотата на нашия език. Вярвам, че можем да бъдем млади, различни, забавни, нестандартни, интересни и в същото време грамотни.

Убийството на Ш

Убийството на Ш
(Ева Широкова)

Беше много тъмно. Ш се движеше бавно. Всяко движение му причиняваше силна болка, която го прерязваше точно през средната черта. Беше му трудно, но той нямаше намерение да се отказва. И продължи напред.
Погледна вляво и средната му черта отново беше прерязана от силна болка. Там беше Той в пълния си блясък: Мистър 6 с големи 4ерни о4и и 6ирока блестя6та усмивка. На седалките зад него се бяха скупчили като гладни хиени всичките му приятели: LOL, ROFL, OMG, WTF, ROFLAPMP, PMSL, LMAO и всякакви други 4ат звезди, а зад тях в стройни редици се бяха наместили десетки емотикон4ета, които приличаха на хиперактивни дечица, навити на пружинки от вида „перпетуум-мобиле”.
Извърна бързо погледа си към седалките в дясно. Средната му черта потрепера от умиление. Там с изправени глави, сред тъмнина, седяха последните воини на българската азбука – Щ, Ю и Я. Но и тяхното време вероятно идваше...
Ш се добра до мястото си вдясно и седна безшумно. Отдавна беше толкова остслабнал, че дори полъхът на вятъра можеше да го убие. И това щеше да стане.
От високото място го изгледаха две жестоки пламтящи очи. Това беше той – неговият палач. SPAM. Господарят на света. Повелителят на десетки езици, хиляди азбуки и милиони букви. Краят... Той се беше появил не съвсем отдавна, но на Ш му се струваше, че винаги е бил тук. Първоначално никой не му обърна сериозно внимание и лека-полека SPAM се вмъкна в писането, в говоренете, а после и в мисленето на хората... Те хората отдавна ги нямаше, между другото. Защото се превърнаха в животни. Върнаха се в каменната ера и не оцеляха. Като че ли причината беше, че загубиха умението си да общуват помежду си. Първо забравиха да пишат, да четат, после и да говорят, накрая си замина и мисленето... Изгоря всичко грамотно и духовно. Спряха да се разбират помежду си и заживяха като единаци. Оказаха се накрая на природната хранителна верига. И бяха елиминирани от уж неразумните. Минало.
Ш предусещаше края, но не падна духом. Вярваше в това, което олицетворява. Вярваше, че някъде има оцелели, които един ден ще Я възродят - Грамотността. Защото след големите катаклизми идва период на възраждане. Или май това не беше сигурно – може да дойде и период на пълно унищожение. Историята помни и двете версии, разигравани неведнъж.
„За какво всъщност става дума?”, помислих си аз. „Кой е Ш и какво ще го убие?”. Нали все пак се опитвам да пиша грамотно, макар и да допускам грешки понякога. Но се опитвам. Сигурно не съм сама. Със сигурност не съм сама. Мога да изброя десетки приятели и познати, които обичат да пишат грамотно. Чакай, Ш! Не унивай, ето нииии...
Счупи се. Средната черта се пречупи и лека като перце падна на пода. Там лежаха всички останали – приятелите на Ш. А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч - нетленните останки на благочестивата Грамотност. Ш се олюля, стори му се, че чува в далечината смях, но не беше сигурен – падна...
Не му се струваше – истина беше. Чуваше се смехът на оцелелите, които се задаваха от близкия хълм. А зад тях се разстла светлина.



България?

България?
(Ивайло Маринков)


– В Европа. Граничила е с Черно море – г-ца Ясуи тракаше с дългите си нокти в огненочервен цвят по полираното сиво бюро – Добре, още една подсказка – последна – именно там е Балканът, чието–––

България?

Класът се обърна към последния чин на редицата откъм вратата. Не защото името на екзотичната държава говореше нещо на учениците, ами момчето, което го беше казало, твърде рядко си правеше труда да отвърне на въпрос. Най-малко по световна история. Госпожица Ясуи също бе изненадана. Погледна Петер първо над очилата си, а после и през тях и се усмихна.

 – Точно така! – плесна с ръце младата учителка – Искрено се радвам, че си си прочел урока предварително. България е една от държавите, по-късно щати, които ви затрудняват най-вече, главно поради малките си размери.

Тя леко плъзна показалеца си по тясната цветна ивица на повърхността на бюрото и на стената зад нея изгряха дванайсет звезди на тъмносин фон. Плавно изникнаха и няколко пейзажа – на гора, нива, напечени от слънцето плажове, вятърни мелници, древен храм и металната конструкция на Айфеловата кула.

 – Ученици, днес навлизаме в нов материал. И да внимавате, на него предстоят регулярни проверки на вашата подготовка – учителката тук направи кратка пауза, част от методическия ѝ репертоар, с която тя особено се гордееше – защото почивката играе същата роля, каквато празният ред между два абзаца – би се обяснила тя – Европейският съюз.

При все ентусиазма ѝ, младежите не проявиха особен интерес нито към заглавието, нито към картините или дори към заплахата от тестове. Някои си седяха съвсем спокойно и вяло съзарцаваха изображенията, докато други замечтано витаеха из облаците, плаващи из откриващото се през остъкления затъмнен покрив есенно небе. Учебният час не продължи още дълго – всъщност той бе с дължина едва двайсет и пет минути. Беше и последен за деня, и учениците, с бодра крачка, смях и закачки и на разнородни групички, се изстрелваха през вратата. Когато и последният излезе, г-ца Ясуи  леко тропна върху малко бледозелено кръгче на бюрото си, след което звездите от стената зад нея угаснаха, приглушените досега светлини на стаята се пробудиха и стаята се видя в цялата си стерилна прелест. Украсата бе скромна, две екранни платна всичко на всичко, които сега показваха периодичната таблица на химичните елементи и Исак Нютон. По време на урок, същите пана често показваха природни картини, за да може човек понякога да усеща магията на майката Природа. Или поне така си мислеше Перо̀, училищният техник и поетът, наскоро посветил стих на г-ца Ясуи. Всъщност тя си го припомняше точно сега, докато правеше последна проверка на помещението. Единствено изгасването на лампите успя да скрие една малка усмивка.

 – Госпожице Ясуи!

Замечтаната като ученик в собствения ѝ час преподавателка една не подскочи и спря погледа си на чернокосия младеж, който търпеливо я беше чакал пред петдесет и седма класна стая. Беше Петер, същото момче, което беше отговорило на въпроса ѝ в миналия час. Сега той изглеждаше по-сериозен от обикновено, а сивите му очи гледаха решително учителката. Той не изчака отговор и направо заговори.

 – Не знаех, че ще учим за България.
 – Ние всъщност само я споменаваме, нужно ви е за–––
 – Знам, знам! – прекъсна я той, колкото нетърпеливо, толкова и грубо. –Но... Можете ли да ми разкажете повече за тази страна, България?
 – Разбира се, Петер, можем да се спрем по-подробно на нея, когато стигнем до Икономика и развитие на Европейския съюз.
 – Не, госпожице, – ядосано отвърна младежът – аз искам да зная за хората. За живота им. Какво са мислили, какво са искали. Какво са обичали.

Ясуи не знаеше какво да каже. Естествено, и преди се беше случвало ученик да прояви интерес към нещо, което не се включваше в материала. Но въпросите обикновено бяха по, така да се каже, конкретни, логични. И очаквани. А този наистина беше дошъл като гръм от ясно небе. Г-ца Ясуи беше завършила история преди две години и никога до сега не ѝ бяха отправяли въпрос, на който да не може да отговори. Тази вечер съвестта ѝ не я остави да заспи, връщайки я на момента, в който за първи път беше казала на ученик да не я занимава с глупости, след което беше обърнала гръб и тръгнала дори без довиждане. Същата я беше накарала по никое време да влезе в архивите на Министерството на Науката и да научи повече за Петер. Пред нея се бяха разкрили стотици забележки за лошо поведение, за неспазване на реда и какво ли още не. Оценките бяха ужасни. И тук тя усети някакво желание да помогне. Спомни си, че някога, преди години, я бяха учили за дълга, който има всеки един учител.

Сутрешното слънце завари госпожицата заспала над масата, на която подготвяше уроците си. Във въздуха над нея висяха проекции на златни корони, царски печати, каменни колони и слова на древни езици. Из боядисаната в нежни нюанси на синьо и зелено стая се разля мелодията на звън на камбанки и Ясуи рязко осъзна две неща – закъсняла беше за работа и, колкото и невероятно да беше, някой звънеше на входната ѝ врата. Тя нямаше твърде много приятели, а тези, които имаше, много добре знаеха, че всеки делничен ден от осем до два тя има занятия в 156-о училище „Д-р Хидейо Ногучи”. Няколко секунди се чуди дали да отвори, а след това скочи на крака, при което без малко да падне, отбяга до спалнята, откъдето изскочи с гребен и се втурна в банята. Междувремменно звънът се повтори. В сутрешната си еуфория чернокоската дори не провери на екрана кой е, ами направо удари по синия кръг, който отваряше входната врата. А той сякаш ѝ се обиди, тъй като плъзна вратата чак след няколкосекунден размисъл. Отвън на етажната площадка стоеше непознат мъж с огромен букет рози. Объркването не трая дълго, защото Ясуи почти на момента позна елегантната разносваческа униформа на момчетата от агенция „Заек“ и се засмя.

 – Госпожица Ясуи? – попита мъжът и леко се поклони – Този букет е за Вас.
 – Мога ли да знам от кого? – отвърна тя развълнувана – Благодаря!
 – Боя се, че господинът предпочете да остане... – и тук последва пауза, досущ като тази, която учителката имаше за своя запазена марка – анонимен.

Ясуи взе цветята, скри лице в  червените им цветове и пусна едно заглушено благодаря.

 – Почакайте само момент – продължи куриерът и побърза да я успокои – Не за подпис. Вземете и това, може да Ви подскаже от кого са.

Подаде ѝ малка хартиена книжка, надписана „Ботев“.

 – Не се срещат често в наши дни – каза той и се завъртя – Довиждане!


***


 – Основана е през шестстотин осемдесет и първа година. Учудващо е колко борбен може да е един народ.

Разговаряха учител и ученик. Стаята беше пригодена за учебни цели, сертифицирана от Министерството на Науката. Тоест беше издържана в тоновете на сивото и светло синьото. Разполагаше с екранни платна, сега изгасени, и затъмнени полимерни прозорци. Един единствен елемент не се връзваше с обстановката и сякаш бе част от отделна картина и то такава, каквато ще срещнете само в някое списание за изкуство или в дома на ексцентричен видео-критик. Точно в центъра на кръглата маса, около която течеше дискусията, стоеше ален букет от рози, настанен в изящна стъклена ваза с фигурки на цветя, стар подарък от бабата на Ясуи, починала когато момиченцето било едва на три. Беше идеална за случая, носеше сякаш някакъв невероятен енергиен заряд, може би защото беше от стъкло – непотребно вече в производството, сътворено от земя – и създаваше истински уют. Особено в тандем с това богатство на природата; или живот в най-чистата му и перфектна форма, цветето.

България беше преминала през много епохи. Беше оцеляла през седем века на робство. Бе продължила да съществува и след като Великите сили уплашени я бяха разкъсали на парчета. Народът бе свикнал на врагове с мечове и ятагани. Но не беше подготвен за една по-тиха заплаха. Чуждопоклонничеството. Чуждото навлизаше с лекота. В езиците им имаше думи, които в българския отсъстваха и бяха добре дошли. Комуникацията промени света, направи го единен. България бе постигнала невероятни успехи – членство в най-големите европейски и световни съюзи и същинска интеграция с тях. След двеста години тя вече беше пълноправен щат на Европейския съюз, а с езикова реформа латинската азбука беше приета като втора официална до окончателното отпадане на кирилицата осемдесет години по-късно. Днес българският беше мъртъв език.

 – На какво се дължи това? – попита Петер – Хората до толкова ли са изгубили представа за величието си като народ?

 – Не, просто им се сторило по-удобно – спокойно отвърна Ясуи – Не са станали по-малко грамотни, а само са си сменили стандарта, стремели са се към единство.

 – Че кому е потрябвало това обединение? – ядоса се момчето – Ставайки част от цялото, ние губим себе си. Прочетете това, госпожице, и вижте колко красив е бил езикът им!

По масата се плъзна малка книжка, същата като пристигналата на предната сутрин по куриера. На бузите на учителката пламнаха малки огънчета, които тя прикри, разтваряйки сборничето пред лицето си. Понечи да прочете превода на стихотворението от светлото пано пред себе си, но момчето, със силен глас, вероятно най-тържествения, който можеше да извади, изрецитира на чист български език:

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

 – Христо Ботев, из „Хаджи Димитър“!  –възкликна Ясуи, без да се засрами от тежкия си  акцент.
 – Как го познахте?
 – Слушах го вчера. Има го в архивите.
Направи кратка решителна пауза и възкликна:
 – Петер, аз не те приемам по този начин!
Момчето изглеждаше изненадано.
 – Виж, езикът ми харесва – започна да обяснява тя – Наистина ти благодаря за розите. И за стихосбирката – тук се запъна за момент – Но аз не те харесвам. Тоест не по този начин. Иначе наистина искам да ти помогна да намериш корените си.
Петер или нищо не схващаше, или бе много добър актьор.
 – Г-це Януи, нямам представа за какво говорите. Тези цветя определено не са от мен. И дори стихосбирката не е моя.
 – Сега ще ми кажеш, че не си и с български корени!
 – Не знам да имам такива – през смях обясни момчето, едва сега осъзнало какво се беше случило – Един мой съсед ме запали по тази страна. Толкова ми е разказвал. И още от малък знам да чета и говоря малко български.
 – Съсед? Кой пък...
Нежен звук на камбанки прекъсна въпроса и Ясуи подобно тапа на новогодишно шампанско изскочи по коридора към външната врата. Само да можеше да скрие срама... Спря се пред входа и пое няколко глътки от  пречистения и охладен въздух, който бълваше вентилационната система на сградата.
Вратата се отвори и от посока на учебната стая се чу веселият глас на Петер:
 – Жан!
На етажната площадка стоеше Жан Перо̀, училищният техник, с голяма усмивка и още по-голям букет рози.
 – Не смятате ли, г-це Ясуи, че винаги има място за още цветя?
 – Нима използвате падението на един народ, за да се сближите с мен?
 – Напротив, възползвам се от общия ни стремеж към знание.
 – Този стремеж, не е ли той погубил Вашия народ, не ви ли е накарал да потънете в океан на информация и да желаете да сте други?
 – Не. Погубила ни е липсата на желание да творим. Да казваме какво мислим, какво искаме и...
 – Какво обичаме – довършиха в дует.
 – В този свят на комуникации пропускаме важното. Не трябва да споделяш много, а това, което идва от сърцето ти – последва пауза, в която Ясуи се наслаждаваше на аромата на букета, а Перо̀ на госпожица Ясуи.
 – Да го обсъдим на по мелба? – накрая попита тя.
 – Само ако вземем Петер с нас. Наистина си заслужи почерпката.
Угаснали на излизане, светлините отново скриха една усмивка.

Tuesday, 18 October 2011

Войната на точката


Войната на точката
(Радина Атанасова) 
 

Световната история ни показва множество примери, как някоя малка и незначителна държава, или още по-героично, армия от, да речем, 300 войника постигат тактически невъзможното и побеждават (еднократно) някоя Велика сила. Дали благодарение на нечий необикновено голям ум, или просто заради момента на изненадата, днес се радваме на великолепни шедьоври на киното посветени на тези големи малки победи.
Именно затова и уважаемият господин Точка реши да посъкрати малко редиците си. С преценяващия поглед на опитен генерал, твърдо завоювал позицията си на последна инстанция на всяко Народно събрание на думите от както съществува Република Граматика, той се зае да изучава отредите, сформиращи поделения Изречение и Абзац (за по-накратко И и А). Промените бяха крайно необходими, не само за да върви нАуката в крак с времето, но и за да се олекоти бюджета. От щаба Слово му бяха пратили множество известия, похвали, молби и устави, които буквално му развързваха ръцете да поокастри тук-там на своя глава иначе стройния, но поовехтял стой.
И така, първите, които генерал Точка си хареса да уволни (и то без никакви военни почести) бяха Стърчащите натегачи на първия ред. Отдавна му бяха трън в очите, все се перчеха, опитвайки се да го засенчат, и ако за миг се разсееше, някой от тях дори успяваше да се промъкне и навътре в Изречението.
„Тия Главни букви си заминават начаса!“ промърмори си доволно Точка, потривайки доволно ръце.
„С кого ли друг ще е лесно да се простим?“
Погледът му зашари разсеяно, докато не се спря на един шишко в началото на строя, смутено свел глава, напрягайки се да необръща внимание на клечестия войник, който напористо го мушкаше в ребрата и подбутваше злобно.
-          Ей, дебеланкото! - извика Точка – При мен на момента!
Докато с усилие позакръгленият войник се тътреше подскачайки към своя генерал, слабушкото се намести на неговото място с доволна усмивка и изражение „Няма начин да ме поместите оттук!“
А генералът си мислеше: „Такаа, Пълният член си заминава. Ами че виждали сте някой с такива размери на първата корица на модно списание? Пък и кой в днешно време си пада по пълни?“
За по-голяма компактност на редовете, генерал Точка прикрепи всички редници НЕ (съкратено от „Не-съм-сигурен-Е-ли-слято-или-не“) към лейтенантите Глаголи и така реши този отдавнашен проблем.
О-тата и У-тата, А-тата и Ъ-тата, и в по малка степен, И-тат и Е-тата, му създадоха сериозен проблем. След като дълго си блъска главата, той най-накрая реши, че ще е най-лесно ако се редуват на смени. Една седмица работят само О-тата, А-тата и Е-тата, а на следващата седмица ги сменят другарите им по двойки.
Редовете със съгласните бяха строени по сходен принцип, като бе сложен край на двойните дежурства на Т и Д, Б и П, З и С, К и Г.
Имаше и още няколко драстични съкращения. Армията бе лишена от ненужното присъствие на запъртъци като ь и Й, които само се пречкаха, без да вършат никаква работа.
С всичките тези съкращения обаче, генерал Точка се уплаши да не го обвинят, че се е развихрил прекалено много. И за да посмекчи малко мащабите на пораженията, които нанесе на армията, той командирова няколко чуждестранни войници от редовете на Цифрите и Латиницата, а именно 4 и 6 бяха поканени на мястото на Ч и Ш (Които бяха изпратени в чужбината на разменни начала и според слуховете били се изгубили в джунглата, но знае ли човек?). А ако трябваше да бъде проведен някъде Блицкрийг, Точка смело предвождаше съвсем новичкия отряд от наточени латинчовци, забравил своите омърлушени войници някъде далеч назад по бойното раирано поле.
И така, започна нова ера на съкратената компактна армия на генерал Точка. И той като истински диктатор стоеше и гледаше постигнатото с гордост, мечтаейки още по-дръзко и по-мащабно. И докато си представяше бъдещата армия, съставена само от по един-два войника, или още по-добре от един едничък символ… Или не, не, чакай! Картинки! Както в доброто старо време е имало пиктограми! Защо ли не ги въведе отново? И всяка от тях ще бъде разделена от съседната с точка. Ооо, чакай!! А морзовата азбука? Най-великото творение! Само да разкараме тия досадни тирета…
Някой го дръпна за ръкава.
Разярен генерал Точка се обърна. Пред него стоеше смутен неговият племенник, „разреваната точка“, родовият срам - Запетайка и подскачаше нервно от крак на крак.
-          Какво има? - раздразнено попита Точка.
-          Чичо, не е ли малко… такова… прекалено това, което правим?
Генералът му обърна гръб и само изсумтя в отговор.
-          Я да млъкваш! Бягай и се скрий някъде, че да не ми заиграе пестника, келеш с келешите!
Смъмрен и нещастен, Запетайка само кимна, смотолеви нещо като „’звинявай, чичо“ и, загърбил собствените си мечти и амбиции за бляскава кариера, раболепно затътри крака и потъна сред равно подравнените войници с празни погледи.
А Точка си мислеше:
„Една малка точка за мен, и един голям среден знак за човечеството!“

Върша всичко по правилата


Оби4ам да пи6а грамотно
(Ралица Радева)


       Аз съм амбициозна и отговорна. Върша всичко по правилата. Писането е моята страст.Обичам да пиша стихотворения, разкази, есета. Те са моята душа. Винаги, щом за почна да пиша, се стремя да го правя грамотно, защото начинът на писане не само разкрива душата на човека, но и характера му.
       Обичам да пиша грамотно и се старая да пиша така, защото съм млада, защото така трябва и защото това е моето самоуважение. Това ме прави добра ученичка и показва нивото на знанията ми. Не може ученик, завършил основно образование, да не може да пише грамотно. Това, освен че показва колко безотговорно е отношението му към писането, но и посрамва учителите му, защото те са положили много труд да го научат, но нищо не се е получило.
        Конкурсите се печелят с можене и с показване на качества, а едно от тях е грамотното писане.
        Обичам да пиша грамотно във всяка ситуация, дори когато общувам чрез интернет, но не го правя просто защото така трябва, а затова, че е по-представително. Правя го, защото това е моят личен стил, моят начин на изразяване. ,, Ако ще е гарга, да е рошава.’’ Ако ще пиша добре, ще го правя постоянно, независимо от ситуацията.
       Обичам да пиша грамотно, защото така никой не може да се присмива на мен или на моите текстове. Аз съм човек естет. Обичам хубавите неща! Обичам нещата, които пиша, да се харесват на хората, това ме удовлетворява. Няма по-добра награда от това, което правиш, да бъде харесвано и положително оценено.
      Обичам да пиша грамотно, защото това ме прави по-уверена. Чувствам се една стъпка пред другите. И пред мен ще има повече отворени врати, а другите ще мога сама да отворя. Увереността ме прави по-силна и нахъсана - вярвам, че мога да се справя с всички трудности.
      Обичам да пиша грамотно, защото това ме прави победител. А победителите всички ги харесват и уважават. Аз съм победител! Умението ми да пиша грамотно, старанието, което полагам – ето тези неща ме правят победител. Защото аз се трудя много и това е моята награда. Макар и малка, тя е важна за мен. Защото в малките неща намирам голям смисъл.
      Оби4ам да пи6а грамотно. Обичам шестиците и четворките (по-рядко). Но предпочитам и шестиците и четворките да са на мястото си. Буквите трябва да са в думите и в изреченията, а цифрите - в задачи. Най-вече обичам да виждам шестиците в бележника си, а това става най-вече, защото умея да пиша грамотно.
  

УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон

„УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон”
(Дензъл Ребеловски)


2531 г. сл. Хр.
            Крис-22 гледаше отегчено през прозореца на своята капсула. Гледката не му харесваше. Също като вчера. Отново онази пустота. Отломките на разрушеното минало. Отново тази самота. Парченцата нещастие, слепени с лепилото на безутешно повтарящите се дни.
            Седна пред своя MRC (Machine for Remote Communications) и с полуугаснала надежда написа:
            - Им л няй тм? Мя в обат с! А см Кр.
            Никой не му отговори. Също като вчера. Като онзи ден. Миналата седмица. От раждането си, той живееше в комуникационна тишина. Понякога разменяше по някоя дума със своя RPN (Robot for Personal Needs). Но не беше същото. Никак даже. Искаше да си поговори с някое друго човешко същество. Да усети тръпката от комуникирането със същество от твоя произход.
            Крис-22 се загледа през прозореца на своята капсулата. Все същата пустиня. Все същата празнота в сърцето му.

2402 г. сл. Хр.
            Беше сигурен, че е чул нещо. Да, там със сигурност имаше нещо, което беше издало някакъв звук. Приближи се до шахтата. Отвори я. Но в нея нямаше никой. Само течаща вода. Крис-16 отново беше разочарован. Надяваше се и вярваше, че този път ще открие някого. Шахтата все така издавае този идиотски звук, сякаш се смееше. Сякаш се смееше на него. Сякаш искаше да му каже, че е крайно време да се откаже и да спре да търси себеподобни. Защото просто няма такива. Но Крис-16 вярваше, че има такива. Те бяха някъде там. Само трябваше да ги намери.
            Извади лист и химикал от джоба на якето си и написа:
            - А бх тк. Ао нкй прте тв, нк д м пш и а щ г нмр. Мл в!
            Остави листа върху шахтата, която все така нагло продължаваше да се смее, затисна го с един камък и си тръгна.
            Вървя повече от час, докато стигне до кораба, в който живееше. Стоя пред кораба няколко минути. Огледа пустия хълм. Толкова много искаше да срещне друг човек. Беше вървял на километри във всички посоки. Но не беше срещнал никого.
            Хвърли още един тъжен поглед към хълма и влезе в кораба.

2318 г. сл. Хр.
            Крис-11 си мислеше, че най-накрая е открил книга. Но за негово огромно съжаление, това беше просто някакъв куп стара амбалажна хартия. Накъса я на парчета. Не можеше да повярва, че вече толкова много години не може да намери нито една книга. Дори една страница от книга. Нещо, което да му помогне да си припомни магическите знаци. Знаците, с които са си комуникирали неговите предшественици. Самотата го убиваше. Не можеше да напише нищо разбираемо на никого. Сядаше пред своя MRC и пишеше, и пишеше, и пишеше. Но никой не го разбираше. Нито Линда-10, нито Хенри-12. Никой. И той не ги разбираше.
            Няколко пъти мислеше да се самоубие. Но надеждата, че ще намери начин да се разбере с тях, не му позволяваше да стори това.
            Легна си. Угаси осветлението. Тъмнина. Каква част от живота ни преминава в тъмнина? Колко често си задаваме подобни въпроси? В тъмното му се привиждаха най-различни знаци. Някой от тях му се струваха познати, други не дотам. Но знаеше, че това са магическите знаци на предшествениците му.
            След около половин час заспа. Сънува странен сън: беше с човешко същество от женски произход и телата им бяха едно върху друго; движеха се; бяха мокри.
            На другата сутрин се събуди и тръгна отново да търси.

2257 г. сл. Хр.
            Всичко изглеждаше като истинско: и тревата, и морето, и небето, и птичките, и хората. Снимката беше направена може би преди около сто години. Но беше много запазена. Крис-7 я намери в едно мазе. Не беше неговото. Чуждо мазе. На някой, живял преди него. На гърба на снимката пишеше нещо, но той не можеше да го разбере. Някакви знаци. Чужди на него знаци. Някой беше оставил съобщение на снимката, но Крис-7 не беше способен да го разбере. Посланието оставаше неразбрано.
            Прибра снимката във вътрешния джоб на якето си и закрачи сред изгорелите останки на улици и къщи. Ето това беше много по-ясно послание, отколкото онова на снимката. Разрушението беше най-разбираемото послание, още от времето на неговите прадеди. Сигурно и други са минали по този път и са видели същото като него. Ясното послание на човешкия провал. Крахът на илюзиите. Гибелта на надеждата за бъдеще.
            Повървя известно време между руините на разрушения град. Седна в отломките на една разрушена сграда. Извади снимката. Погледа я няколко секунди, след което я скъса на парчета. На стотици, на хиляди парчета. Стъпка парчетата в прахта. Изглеждаше така, сякаш ей сега ще заплаче, но не го направи. Просто защото не можеше да плаче.
            Вървеше върху стъпканото минало, отправил поглед към обезличеното бъдеще. Защо унищожи снимката? Дали щеше да намери някоя друга снимка? Настоящето му се струваше нестабилно. Какво беше неговото послание? И дали някой някога щеше да го разбере? А дали щеше да иска да го разбере?
            Някъде светеше огън. Крис-7 се запъти към светлината. Може би, там щеше да намери отговори на някои от въпросите си.

2103 г. сл. Хр.
            Перфектният ден, в който настоящето и бъдещето щяха да се срещнат. Всичко беше готово. Крис Патерсън беше подготвил всичко: последния и най-малък детайл.
            Той беше готов. А дали човечеството беше готово? Той не знаеше. Никой не знаеше. Но много скоро щеше да разбере. Само няколко часа го деляха от това да се клонира. Щеше да създаде човешко същество, което щеше да бъде абсолютно същото като него на външен вид, но нямаше да може да чувства, да чете, да пише, нямаше да разбира каквото и да е. От него щеше да си зависи да се научи или не на тези неща.
            Крис щеше да създаде просветно и емоционално неграмотно същество. Но не е ли грамотността това, което всъщност ни прави хора? И щеше ли това същество да бъде човек? Какво щеше да го свързва с човешката раса? Само гените ли? Те достатъчни ли бяха, за да се нарече това същество човешко? Крис никога не се беше питал това. Той просто беше открил начин как може да се клонира. И щеше да го направи. Независимо какво щеше да му коства това. Нито какво щеше да струва на човечеството. То щеше да му благодари. Някой ден, когато щеше да го разбере.
            Крис пусна машината и процесът започна.
            Идваше нова ера за човешката цивилизация.
            Хората щяха да се научат да се обичат и да комуникират помежду си. Имаха време. Смъртта беше победена. Тя вече нямаше да бъде движещ фактор в живота на човека.
            Човекът щеше да бъде безсмъртен.
            Вечността постижима.
            Край... на процеса.
            Начало... на вечността.

Писмата на детето


Писмата на детето
(Светослав Дончев)


Живеехме бедно, в малка стаичка с памтивековни мебели и долепена до нея баня, с вечно течащо казанче. Спомням си как капките тупкаха направо върху мозайката и ме приспиваха в онези самотни вечери, когато татко ме заключваше преди да се е забързал за нощната смяна. Славен човек беше моят баща, едър, недодялан, четвъртит и студен като гранитен къс. Живеехме си двамата; за майка ми се говореше рядко, с приведени погледи, с недомлъвки, с шепот. Не си я спомням, не я познавам и не ми е липсвала, макар понякога да ми се е приисквало да я зърна отдалеч.
А татко се грижеше за мен, по неговия си недодялан начин. Не мога да забравя как ми бършеше устата след вечеря, рязко, непохватно, отсечено, сякаш гони муха, с опакото на ръката, как ми приглажда бретона с наплюнчване сутрин, как ме развежда с моряшката походка из магазините, втора употреба, за да ми купи „най- здравия панталон”. Такъв си беше той. А как го обичах, как го чаках да се върне от работа, как се радвах когато го виждах да изкачва стълбите и да трополи с обувките пред прага.
Всъщност единственото, което ми е липсвало в онези години, бяха играчките. Сънувах ги, заглеждах ги в ръцете на другите деца, мечтаех си как ги вземам нови направо от витрината, лакът им ме запленяваше, ярките им цветове се запечатваха в паметта ми, дълго след като съм затворил очи. Понякога се затичвах с озарено лице след търкалящите се чужди топки, или след забравени триколки, или скришом въртях из ръцете си изоставените камиончета в пясъчника. Обичах всякакви играчки, а все не ги получавах, никога не достигаха до мен.
 Така израснах. После, когато започнах да посещавам училището, нуждата да бъда като другите деца, да се радвам като тях не ми даваше покой и аз събрах смелост. Казах на татко, че искам велосипед, или ако е много скъп, поне електронна игра, бях виждал как децата навеждат главите си над тях в почивките между занятията. Спомням си как помръкна лицето му. Остана замислен, вглъбен, сурово издялан, после чертите му се проясниха, сякаш лицето му бе късче небе, под което току- що бе преминал облак.
- Добре ! – подхвана дрезгаво – Ще получиш каквото пожелаеш...но...сега, когато си ученик...трябва да се научиш да пишеш правилно...много правилно...точно...четливо !
Обхвана ме радост, бурна, детинска, прииска ми се да го прегърна, да обвия ръце около жилестия му врат, да му кажа, че го обичам, него, моят баща. Вместо това усетих срам.
- Пиши писма ! – предложи той.
- На кого ?- попитах.
- На човека, който разнася поръчките...ето ти искаш колело...пишеш...на него...друго дете иска пушка, дето стреля пластмасови топчета...трети иска футболна топка... всички на него пишат...!
- Аз още не мога да пиша? – успях да прошепна.
- Ще се научиш...бързо ще се научиш...и ще му пишеш...обаче...всичко проверява...и не отговаря на неграмотни писма!
- Ще се науча! – обещах аз – Ще му пиша писма...но ще получа колело...ако са правилно написани...нали ???
- Да! – отвърна той с метална нотка в гласа; всичката му предишна сериозност се бе върнала между нас.
Тогава започнах. Учех се да пиша всяка минута, ден след ден, зиме, на рано угасващата дневна светлина, после в хладната пролет, когато птиците се стрелкаха из тесния двор и аз следях разсеяно късите им полети с тетрадка върху коленете. После се простряха летните горещини. Кръстосвах крака под сенките и пишех. Все се страхувах да не изпиша буква извън редовете. А жегата пареше като подхвърлена завивка, доста след като се е свечерило. Чувах ярки, детски гласове да пронизват летния мрак като светкавици. Приятелите ми от училището и някои от по-близките съседи играеха из слабо осветените тротоари, а аз пишех, учех се да пиша правилно, пишех с устрем, с надежда, пишех на тайнствения изпълнител на детски поръчки и желания, исках да хареса моите писма, да ги одобри и да ми донесе велосипед. А татко? Той поглеждаше в тетрадката ми, понякога един- единствен път в месеца и проговаряше:
- Скоро ще напишеш първото си писмо, а, юнак?
- Да ! – отвръщах аз, надигах глава към него, както се поглежда слънцето, исках отново да усетя твърдата му прегръдка, исках да погали русата ми коса с ръката, така непозната и суха като клон, а той се усмихваше потайно и тръгваше с моряшката походка нанякъде.
Скоро го написах, първото си писмо. Беше грозно, кратко, със смешно наклонени редове, но аз си спомням колко дълго го гледах с умиление и се колебаех дали да откъсна страницата, за да го покажа на баща ми. Все пак се престраших и по-късно вечерта, когато той си почиваше по потник и пантофи на дивана, се приближих и му го подадох. В първия миг го погледна изненадано, като през мъгла, после сякаш се стресна, взе го, а то изглеждаше в огромните му ръце като откъснато птиче перо. Сякаш очите му се задържаха миг- два върху буквите, или ми се стори, остави го на дивана до себе си и каза с благ глас:
- Като че ли ......... не сме готови още за писмо, юначе... колелото ще почака, май?
И започнах отново. Пишех с още по- голямо старание, оставах след занятията, за да ми е по- лесно когато гледам буквите от азбуката, разноцветно изсписани по стените на кабинета. Вечер, в къщи, се задържах в моето си ъгълче на малката ни стаичка, под мижавата лампа, доста след като татко е заспал, завит през глава с одеялото.
Скоро започнах да дочувам прикрит смях и подигравки. Моите връстници ме гледаха с насмешка, а много от родителите им с недоверие.
А аз, си имах цел и не се отклонявах да я следвам, упорит, непоколебим, с наведена по следите глава, като добро, ловджиийско куче. Да напиша правилното писмо и да получа велосипед.
Не мога да си спомня съвсем точно, но сякаш първите ми правилно написани писма до тайнствения куриер, започнаха да ми се получават по средата на втората година от началото на обучението ми. Много им се зарадвах, проверявах си ги сам, преправях ги, сменях местата на цели изречения. Нямаше по- доволно момче от мен. Наслаждавах се на добре подредените думи, сякаш са скъпоценни камъни и бях горд.
 Вече пишех правилно, бях сигурен в това, но татко все не бе доволен. После изтекоха няколко месеца и той все пак ги одобри. Прибираше ги в горния джоб на куртката и обещаваше да ги пусне в кутията за писма, на път за работа. Вечер го чаках и все разпитвах; дали е пуснал писмото в правилната кутия, дали то е хлътнало в процепа или е отвято от вятъра, дали е заминало на правилно място? Нищо не се променяше, никой не позвъняваше с весел звън, за да ми достави заслуженото колело. Този път не се примирих, с много колебания, без татко да подозира, занесох няколко от написаните писма на учителката. Разказах й всичко. А тя? Тя ги прочете внимателно всичките, погледна ме с просълзени очи и каза:
- Той...баща ти...не е много честен ...с теб!

Как бързо отлитат годините? Пораснах, имах късмет, забогатях, имам и хубаво семейство. И досега ми е останал навика да пиша красиво и грамотно. И все проверявам всичко по няколко пъти. Въпреки това не получих нищичко от раздавача. Дали съм имал някаква полза от това, че пиша грамотно? Не знам.
Имам и син. Той сега е доста по-пораснал от мен, спрямо онези времена, когато аз се учех да пиша писма на раздавача на подаръци. Не умее да пише. Не му се получава нищо свързано върху карирания лист, а не се и старае.
Въпреки че не е изпратил нито едно писмо, той постоянно получава подаръци от раздавача!


КРАЙ