УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон

„УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон”

(Дензъл Ребеловски)

2531 г. сл. Хр.

            Крис-22 гледаше отегчено през прозореца на своята капсула. Гледката не му харесваше. Също като вчера. Отново онази пустота. Отломките на разрушеното минало. Отново тази самота. Парченцата нещастие, слепени с лепилото на безутешно повтарящите се дни.

            Седна пред своя MRC (Machine for Remote Communications) и с полуугаснала надежда написа:

            - Им л няй тм? Мя в обат с! А см Кр.

            Никой не му отговори. Също като вчера. Като онзи ден. Миналата седмица. От раждането си, той живееше в комуникационна тишина. Понякога разменяше по някоя дума със своя RPN (Robot for Personal Needs). Но не беше същото. Никак даже. Искаше да си поговори с някое друго човешко същество. Да усети тръпката от комуникирането със същество от твоя произход.

            Крис-22 се загледа през прозореца на своята капсулата. Все същата пустиня. Все същата празнота в сърцето му.

2402 г. сл. Хр.

            Беше сигурен, че е чул нещо. Да, там със сигурност имаше нещо, което беше издало някакъв звук. Приближи се до шахтата. Отвори я. Но в нея нямаше никой. Само течаща вода. Крис-16 отново беше разочарован. Надяваше се и вярваше, че този път ще открие някого. Шахтата все така издавае този идиотски звук, сякаш се смееше. Сякаш се смееше на него. Сякаш искаше да му каже, че е крайно време да се откаже и да спре да търси себеподобни. Защото просто няма такива. Но Крис-16 вярваше, че има такива. Те бяха някъде там. Само трябваше да ги намери.

            Извади лист и химикал от джоба на якето си и написа:

            - А бх тк. Ао нкй прте тв, нк д м пш и а щ г нмр. Мл в!

            Остави листа върху шахтата, която все така нагло продължаваше да се смее, затисна го с един камък и си тръгна.

            Вървя повече от час, докато стигне до кораба, в който живееше. Стоя пред кораба няколко минути. Огледа пустия хълм. Толкова много искаше да срещне друг човек. Беше вървял на километри във всички посоки. Но не беше срещнал никого.

            Хвърли още един тъжен поглед към хълма и влезе в кораба.

2318 г. сл. Хр.

            Крис-11 си мислеше, че най-накрая е открил книга. Но за негово огромно съжаление, това беше просто някакъв куп стара амбалажна хартия. Накъса я на парчета. Не можеше да повярва, че вече толкова много години не може да намери нито една книга. Дори една страница от книга. Нещо, което да му помогне да си припомни магическите знаци. Знаците, с които са си комуникирали неговите предшественици. Самотата го убиваше. Не можеше да напише нищо разбираемо на никого. Сядаше пред своя MRC и пишеше, и пишеше, и пишеше. Но никой не го разбираше. Нито Линда-10, нито Хенри-12. Никой. И той не ги разбираше.

            Няколко пъти мислеше да се самоубие. Но надеждата, че ще намери начин да се разбере с тях, не му позволяваше да стори това.

            Легна си. Угаси осветлението. Тъмнина. Каква част от живота ни преминава в тъмнина? Колко често си задаваме подобни въпроси? В тъмното му се привиждаха най-различни знаци. Някой от тях му се струваха познати, други не дотам. Но знаеше, че това са магическите знаци на предшествениците му.

            След около половин час заспа. Сънува странен сън: беше с човешко същество от женски произход и телата им бяха едно върху друго; движеха се; бяха мокри.

            На другата сутрин се събуди и тръгна отново да търси.

2257 г. сл. Хр.

            Всичко изглеждаше като истинско: и тревата, и морето, и небето, и птичките, и хората. Снимката беше направена може би преди около сто години. Но беше много запазена. Крис-7 я намери в едно мазе. Не беше неговото. Чуждо мазе. На някой, живял преди него. На гърба на снимката пишеше нещо, но той не можеше да го разбере. Някакви знаци. Чужди на него знаци. Някой беше оставил съобщение на снимката, но Крис-7 не беше способен да го разбере. Посланието оставаше неразбрано.

            Прибра снимката във вътрешния джоб на якето си и закрачи сред изгорелите останки на улици и къщи. Ето това беше много по-ясно послание, отколкото онова на снимката. Разрушението беше най-разбираемото послание, още от времето на неговите прадеди. Сигурно и други са минали по този път и са видели същото като него. Ясното послание на човешкия провал. Крахът на илюзиите. Гибелта на надеждата за бъдеще.

            Повървя известно време между руините на разрушения град. Седна в отломките на една разрушена сграда. Извади снимката. Погледа я няколко секунди, след което я скъса на парчета. На стотици, на хиляди парчета. Стъпка парчетата в прахта. Изглеждаше така, сякаш ей сега ще заплаче, но не го направи. Просто защото не можеше да плаче.

            Вървеше върху стъпканото минало, отправил поглед към обезличеното бъдеще. Защо унищожи снимката? Дали щеше да намери някоя друга снимка? Настоящето му се струваше нестабилно. Какво беше неговото послание? И дали някой някога щеше да го разбере? А дали щеше да иска да го разбере?

            Някъде светеше огън. Крис-7 се запъти към светлината. Може би, там щеше да намери отговори на някои от въпросите си.

2103 г. сл. Хр.

            Перфектният ден, в който настоящето и бъдещето щяха да се срещнат. Всичко беше готово. Крис Патерсън беше подготвил всичко: последния и най-малък детайл.

            Той беше готов. А дали човечеството беше готово? Той не знаеше. Никой не знаеше. Но много скоро щеше да разбере. Само няколко часа го деляха от това да се клонира. Щеше да създаде човешко същество, което щеше да бъде абсолютно същото като него на външен вид, но нямаше да може да чувства, да чете, да пише, нямаше да разбира каквото и да е. От него щеше да си зависи да се научи или не на тези неща.

            Крис щеше да създаде просветно и емоционално неграмотно същество. Но не е ли грамотността това, което всъщност ни прави хора? И щеше ли това същество да бъде човек? Какво щеше да го свързва с човешката раса? Само гените ли? Те достатъчни ли бяха, за да се нарече това същество човешко? Крис никога не се беше питал това. Той просто беше открил начин как може да се клонира. И щеше да го направи. Независимо какво щеше да му коства това. Нито какво щеше да струва на човечеството. То щеше да му благодари. Някой ден, когато щеше да го разбере.

            Крис пусна машината и процесът започна.

            Идваше нова ера за човешката цивилизация.

            Хората щяха да се научат да се обичат и да комуникират помежду си. Имаха време. Смъртта беше победена. Тя вече нямаше да бъде движещ фактор в живота на човека.

            Човекът щеше да бъде безсмъртен.

            Вечността постижима.

            Край... на процеса.

            Начало... на вечността.