България?

България?

(Ивайло Маринков)

– В Европа. Граничила е с Черно море – г-ца Ясуи тракаше с дългите си нокти в огненочервен цвят по полираното сиво бюро – Добре, още една подсказка – последна – именно там е Балканът, чието–––

България?

Класът се обърна към последния чин на редицата откъм вратата. Не защото името на екзотичната държава говореше нещо на учениците, ами момчето, което го беше казало, твърде рядко си правеше труда да отвърне на въпрос. Най-малко по световна история. Госпожица Ясуи също бе изненадана. Погледна Петер първо над очилата си, а после и през тях и се усмихна.

 – Точно така! – плесна с ръце младата учителка – Искрено се радвам, че си си прочел урока предварително. България е една от държавите, по-късно щати, които ви затрудняват най-вече, главно поради малките си размери.

Тя леко плъзна показалеца си по тясната цветна ивица на повърхността на бюрото и на стената зад нея изгряха дванайсет звезди на тъмносин фон. Плавно изникнаха и няколко пейзажа – на гора, нива, напечени от слънцето плажове, вятърни мелници, древен храм и металната конструкция на Айфеловата кула.

 – Ученици, днес навлизаме в нов материал. И да внимавате, на него предстоят регулярни проверки на вашата подготовка – учителката тук направи кратка пауза, част от методическия ѝ репертоар, с която тя особено се гордееше – защото почивката играе същата роля, каквато празният ред между два абзаца – би се обяснила тя – Европейският съюз.

При все ентусиазма ѝ, младежите не проявиха особен интерес нито към заглавието, нито към картините или дори към заплахата от тестове. Някои си седяха съвсем спокойно и вяло съзарцаваха изображенията, докато други замечтано витаеха из облаците, плаващи из откриващото се през остъкления затъмнен покрив есенно небе. Учебният час не продължи още дълго – всъщност той бе с дължина едва двайсет и пет минути. Беше и последен за деня, и учениците, с бодра крачка, смях и закачки и на разнородни групички, се изстрелваха през вратата. Когато и последният излезе, г-ца Ясуи  леко тропна върху малко бледозелено кръгче на бюрото си, след което звездите от стената зад нея угаснаха, приглушените досега светлини на стаята се пробудиха и стаята се видя в цялата си стерилна прелест. Украсата бе скромна, две екранни платна всичко на всичко, които сега показваха периодичната таблица на химичните елементи и Исак Нютон. По време на урок, същите пана често показваха природни картини, за да може човек понякога да усеща магията на майката Природа. Или поне така си мислеше Перо̀, училищният техник и поетът, наскоро посветил стих на г-ца Ясуи. Всъщност тя си го припомняше точно сега, докато правеше последна проверка на помещението. Единствено изгасването на лампите успя да скрие една малка усмивка.

 – Госпожице Ясуи!

Замечтаната като ученик в собствения ѝ час преподавателка една не подскочи и спря погледа си на чернокосия младеж, който търпеливо я беше чакал пред петдесет и седма класна стая. Беше Петер, същото момче, което беше отговорило на въпроса ѝ в миналия час. Сега той изглеждаше по-сериозен от обикновено, а сивите му очи гледаха решително учителката. Той не изчака отговор и направо заговори.

 – Не знаех, че ще учим за България.

 – Ние всъщност само я споменаваме, нужно ви е за–––

 – Знам, знам! – прекъсна я той, колкото нетърпеливо, толкова и грубо. –Но... Можете ли да ми разкажете повече за тази страна, България?

 – Разбира се, Петер, можем да се спрем по-подробно на нея, когато стигнем до Икономика и развитие на Европейския съюз.

 – Не, госпожице, – ядосано отвърна младежът – аз искам да зная за хората. За живота им. Какво са мислили, какво са искали. Какво са обичали.

Ясуи не знаеше какво да каже. Естествено, и преди се беше случвало ученик да прояви интерес към нещо, което не се включваше в материала. Но въпросите обикновено бяха по, така да се каже, конкретни, логични. И очаквани. А този наистина беше дошъл като гръм от ясно небе. Г-ца Ясуи беше завършила история преди две години и никога до сега не ѝ бяха отправяли въпрос, на който да не може да отговори. Тази вечер съвестта ѝ не я остави да заспи, връщайки я на момента, в който за първи път беше казала на ученик да не я занимава с глупости, след което беше обърнала гръб и тръгнала дори без довиждане. Същата я беше накарала по никое време да влезе в архивите на Министерството на Науката и да научи повече за Петер. Пред нея се бяха разкрили стотици забележки за лошо поведение, за неспазване на реда и какво ли още не. Оценките бяха ужасни. И тук тя усети някакво желание да помогне. Спомни си, че някога, преди години, я бяха учили за дълга, който има всеки един учител.

Сутрешното слънце завари госпожицата заспала над масата, на която подготвяше уроците си. Във въздуха над нея висяха проекции на златни корони, царски печати, каменни колони и слова на древни езици. Из боядисаната в нежни нюанси на синьо и зелено стая се разля мелодията на звън на камбанки и Ясуи рязко осъзна две неща – закъсняла беше за работа и, колкото и невероятно да беше, някой звънеше на входната ѝ врата. Тя нямаше твърде много приятели, а тези, които имаше, много добре знаеха, че всеки делничен ден от осем до два тя има занятия в 156-о училище „Д-р Хидейо Ногучи”. Няколко секунди се чуди дали да отвори, а след това скочи на крака, при което без малко да падне, отбяга до спалнята, откъдето изскочи с гребен и се втурна в банята. Междувремменно звънът се повтори. В сутрешната си еуфория чернокоската дори не провери на екрана кой е, ами направо удари по синия кръг, който отваряше входната врата. А той сякаш ѝ се обиди, тъй като плъзна вратата чак след няколкосекунден размисъл. Отвън на етажната площадка стоеше непознат мъж с огромен букет рози. Объркването не трая дълго, защото Ясуи почти на момента позна елегантната разносваческа униформа на момчетата от агенция „Заек“ и се засмя.

 – Госпожица Ясуи? – попита мъжът и леко се поклони – Този букет е за Вас.

 – Мога ли да знам от кого? – отвърна тя развълнувана – Благодаря!

 – Боя се, че господинът предпочете да остане... – и тук последва пауза, досущ като тази, която учителката имаше за своя запазена марка – анонимен.

Ясуи взе цветята, скри лице в  червените им цветове и пусна едно заглушено благодаря.

 – Почакайте само момент – продължи куриерът и побърза да я успокои – Не за подпис. Вземете и това, може да Ви подскаже от кого са.

Подаде ѝ малка хартиена книжка, надписана „Ботев“.

 – Не се срещат често в наши дни – каза той и се завъртя – Довиждане!

***

 – Основана е през шестстотин осемдесет и първа година. Учудващо е колко борбен може да е един народ.

Разговаряха учител и ученик. Стаята беше пригодена за учебни цели, сертифицирана от Министерството на Науката. Тоест беше издържана в тоновете на сивото и светло синьото. Разполагаше с екранни платна, сега изгасени, и затъмнени полимерни прозорци. Един единствен елемент не се връзваше с обстановката и сякаш бе част от отделна картина и то такава, каквато ще срещнете само в някое списание за изкуство или в дома на ексцентричен видео-критик. Точно в центъра на кръглата маса, около която течеше дискусията, стоеше ален букет от рози, настанен в изящна стъклена ваза с фигурки на цветя, стар подарък от бабата на Ясуи, починала когато момиченцето било едва на три. Беше идеална за случая, носеше сякаш някакъв невероятен енергиен заряд, може би защото беше от стъкло – непотребно вече в производството, сътворено от земя – и създаваше истински уют. Особено в тандем с това богатство на природата; или живот в най-чистата му и перфектна форма, цветето.

България беше преминала през много епохи. Беше оцеляла през седем века на робство. Бе продължила да съществува и след като Великите сили уплашени я бяха разкъсали на парчета. Народът бе свикнал на врагове с мечове и ятагани. Но не беше подготвен за една по-тиха заплаха. Чуждопоклонничеството. Чуждото навлизаше с лекота. В езиците им имаше думи, които в българския отсъстваха и бяха добре дошли. Комуникацията промени света, направи го единен. България бе постигнала невероятни успехи – членство в най-големите европейски и световни съюзи и същинска интеграция с тях. След двеста години тя вече беше пълноправен щат на Европейския съюз, а с езикова реформа латинската азбука беше приета като втора официална до окончателното отпадане на кирилицата осемдесет години по-късно. Днес българският беше мъртъв език.

 – На какво се дължи това? – попита Петер – Хората до толкова ли са изгубили представа за величието си като народ?

 – Не, просто им се сторило по-удобно – спокойно отвърна Ясуи – Не са станали по-малко грамотни, а само са си сменили стандарта, стремели са се към единство.

 – Че кому е потрябвало това обединение? – ядоса се момчето – Ставайки част от цялото, ние губим себе си. Прочетете това, госпожице, и вижте колко красив е бил езикът им!

По масата се плъзна малка книжка, същата като пристигналата на предната сутрин по куриера. На бузите на учителката пламнаха малки огънчета, които тя прикри, разтваряйки сборничето пред лицето си. Понечи да прочете превода на стихотворението от светлото пано пред себе си, но момчето, със силен глас, вероятно най-тържествения, който можеше да извади, изрецитира на чист български език:

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

 – Христо Ботев, из „Хаджи Димитър“!  –възкликна Ясуи, без да се засрами от тежкия си  акцент.

 – Как го познахте?

 – Слушах го вчера. Има го в архивите.

Направи кратка решителна пауза и възкликна:

 – Петер, аз не те приемам по този начин!

Момчето изглеждаше изненадано.

 – Виж, езикът ми харесва – започна да обяснява тя – Наистина ти благодаря за розите. И за стихосбирката – тук се запъна за момент – Но аз не те харесвам. Тоест не по този начин. Иначе наистина искам да ти помогна да намериш корените си.

Петер или нищо не схващаше, или бе много добър актьор.

 – Г-це Януи, нямам представа за какво говорите. Тези цветя определено не са от мен. И дори стихосбирката не е моя.

 – Сега ще ми кажеш, че не си и с български корени!

 – Не знам да имам такива – през смях обясни момчето, едва сега осъзнало какво се беше случило – Един мой съсед ме запали по тази страна. Толкова ми е разказвал. И още от малък знам да чета и говоря малко български.

 – Съсед? Кой пък...

Нежен звук на камбанки прекъсна въпроса и Ясуи подобно тапа на новогодишно шампанско изскочи по коридора към външната врата. Само да можеше да скрие срама... Спря се пред входа и пое няколко глътки от  пречистения и охладен въздух, който бълваше вентилационната система на сградата.

Вратата се отвори и от посока на учебната стая се чу веселият глас на Петер:

 – Жан!

На етажната площадка стоеше Жан Перо̀, училищният техник, с голяма усмивка и още по-голям букет рози.

 – Не смятате ли, г-це Ясуи, че винаги има място за още цветя?

 – Нима използвате падението на един народ, за да се сближите с мен?

 – Напротив, възползвам се от общия ни стремеж към знание.

 – Този стремеж, не е ли той погубил Вашия народ, не ви ли е накарал да потънете в океан на информация и да желаете да сте други?

 – Не. Погубила ни е липсата на желание да творим. Да казваме какво мислим, какво искаме и...

 – Какво обичаме – довършиха в дует.

 – В този свят на комуникации пропускаме важното. Не трябва да споделяш много, а това, което идва от сърцето ти – последва пауза, в която Ясуи се наслаждаваше на аромата на букета, а Перо̀ на госпожица Ясуи.

 – Да го обсъдим на по мелба? – накрая попита тя.

 – Само ако вземем Петер с нас. Наистина си заслужи почерпката.

Угаснали на излизане, светлините отново скриха една усмивка.