Tuesday, 18 October 2011

Село Неграмотино



Село Неграмотино
(Калин Кръстев)


Милен Славчев, още и главен отговорник към министерство на Земеделието и Храните за спонсориране на дребни и средно-големи стопанства и предприятия. Двайсет и осем годишен многообещаващ младеж, амбициран да се издигне в счетоводната кариера като помогне за развитието на държавната икономика. Съдбата на начинаещ в тази област беше направила така, че той да се озове в стара жигула, някъде по пътищата из северна България. Летния пек правеше возеното в старата бръкма едва търпимо и той не без причина се стараеше да държи главата си навън. Мръсното стъкло на лявата предна врата беше оставило дълга червена следа на врата му. Лицето му събираше прах от полските пътища, което му налагаше да си държи устата затворена.
Шофьорът до него се потеше и се чудеше как да води разговор с един така прилежно облечен и спретнат човек като Милен Славчев. Кметът му беше поръчал да се постарае пратеникът от министерството да се чувства добре и да не му говори ако се притеснява, че ще каже някоя глупост. Обаче мълчанието прави ситуацията неловка. Затова селския превозвач се зае да обяснява на Милен Славчев къде какво вижда:
- Ето тук се забелязват огромни слънчогледови плантации, както вие сами можете да се уверите. Виждате, че бизнесът със семки процъфтява... Ето, докъдето ви стига погледа...
Очевидно за страничен наблюдател, Милен Славчев не беше заинтересован нито от “слънчогледовите плантации”, нито от хората консумиращи семки. Винаги беше смятал такива хора за отблъскващи или най-малкото невъзпитани. Иначе наистина във всички посоки се наблюдаваше слънчоглед, тъй монотонен и непроменящ се, че след време неминуемо предизвиква силно раздразнение.
- Това е по-далечната част от селото.
“Че докъде се простира” – запита се Милен Славчев, а шофьорът продължи да пръска произволна реч:
- Хората садят веднъж в годината и после не се занимават повече с тази част. Нали разбирате, слънчогледите не се нуждаят от поливане, не е нужно да се пазят от други хора. След малко ще видите, че хората от Неграмотино садят и други неща, все в такива промишлени количества.
Вниманието на важният човек беше привлечено от широка бразда прекосяваща полето от слънчогледи. Той разбра, че това е влакова линия, чак когато колата профуча през нея без да намали. Едва тогава Милен Славчев се замисли, че неговият шофьор няма шофьорска книжка, поради липсата на основно образоване. Останалата част от пътуването мина по същия начин. Господин Славчев през цялото време се опитваше да се абстрахира от обкръжаващата го абсурдна среда и от време на време вяло се включваше в разговора.
Скоро двамата видяха ръждясала табелка да се издига над близката растителност. На нея с избелели букви, още от комунистическо време, беше написано “Неграмотино”. “Разбира се, не е правилно да се съди за едно село по името му” – утешаваше се Милен Славчев от момента, в който беше разбрал, че това е неговата дестинация.
След като подминаха ръждивата табела се разкри панорама от малки кирпичени къщи, населявани от беззъби старци в дрипаво облекло. По-големите постройки бяха стари и изоставени – училище, църква, магазини. Много сгради бяха обгърнати в шубраци, а замазката им беше отдавна изпадала. В центъра на селото, както подобава, се намираше кметството – също тъй невзрачна, но все пак още работеща сграда. От лицевата страна, единственото останало (и то тук-таме някоя буква), беше девизът на селото, поставен над главния вход:
“Където културата жално тлее,
а простотията гори ”
“Само това остана” – помисли си Милен Славчев. Раздрънканата жигула ‘закова’ на място.
- Пристигнахме. – оповести шофьора. – Добре дошли в кметството на улица ‘Шипка’!
Двамата слязоха от колата. Милен Славчев отвори задната врата и взе от там куфарчето си. В него се намираше лаптопът му (едър и тежък, както се полагаше на начинаещ счетоводител) заедно с шепа химикалки и хартия, без които работата му беше невъзможна.
Кметството нямаше охрана, не се виждаха и други служители. Сякаш кметът на селото беше решил да посети кабинета си единствено заради това събитие. Обстановката в сградата беше неподредена и това не направи добро впечатление на Милен Славчев.
Шофьорът го въведе в кабинета на Ламбо Шишков – неколкократен кмет на село Неграмотино. Ако сте се изправяли срещу началник на някоя по-малка общност, може би сте си отбелязали, че той не се различава много от обикновените хора. Ламбо беше нисък, на челото му лъщеше плешивина, а облеклото му беше неофициално, по-скоро подобаващо на селски работник. След като се здрависаха Славчев установи, че ръцете на Шишков са потни. Не знаеше дали е от притеснение, но той определено би се притеснявал, ако има да посреща някой в такава обстановка. Състоянието на външния вид можеше да се пренебрегне.
Кметът покани счетоводителя да се отпусне в един скърцащ стол и даде знак с поглед на шофьора да излезе. После седна срещу новия си познат и започна разговор:
- Е? Какво ви води насам?
“Нечувано и небивало... Направо невъзможно ... Положението става все по зле. Чудя се дали да не приключа още сега разговора. Не, трябва да бъда обективен! Интересува ме стопанството, не информираността на хората. ” Мислите на Милен Славчев препускаха трескаво. След няколко секунден разговор той откри традиционното решение:
- Предполагам сте получили писмото ми ... – мълчание. – Знаете за какво идвам, нали?
- Да ни дадете пари, нали?
Много прям човек, или чалнат, или нагъл, или и трите наведнъж. Във всеки случай това не беше правилния начин да се води бизнес разговор. Пратеникът от министерството все по-ясно осъзнаваше, че е дошъл в Неграмотино напразно, а от срещата няма да излезе нищо.
- Нека не бързаме! Ако хората раздаваха пари така насам и натам, нямаше да има бедни. Тъй или иначе не съм дошъл тук да ви чета лекции за живота. Вие сте получили писмо, в което сте били предупредени за причината на моето идване, нали?
- Получих.
- Тогава знаете, че съм тук, за да проверя дали изискванията за спонсориране са изпълнени. Парите идват чак след като всичко е тип-топ.
- Какви изисквания?
- Първото писмо, за което ви казах е било получено на 12-ти април. Преди това, на 23-ти февруари също ви е било изпратено писмо. В него съвсем ясно е било уточнено какви са новите изисквания за селскостопанската продукция и условията, в които тя се добива. Уверен съм, че е така.
- Тогава значи грешите. Кметството не е получавало писмо през месец февруари.
- Сигурен ли сте? Трябва да има грешка!
- Не знам. Аз съм получил само едно писмо.
- Добре! Тогава нека ви питам, не се ли зачудихте за какви изисквания става дума в него? Очевидно вие нямате представа за тяхното естество.
- Никаква. Не знаех дори, че има изисквания.
- Не забелязахте ли, че е споменато наличието им?
- Вижте – аз получавам писма, но не ги чета. Имам си човек за тази работа. Тъкмо намалявам безработицата и всеки е доволен. Моят човек не ми е казвал за никакви изисквания. Прочете писмото и ми каза накратко за какво става дума.
- Като гледам вие си нямате много работа. Когато край един човек има писмо и той няма какво да прави, следва да го прочете поне веднъж, за да надвие скуката.
- Не знам откъде следва, пък и аз не мога да чета. Това е другата причина да си имам човек за тази работа.
- Направо възхитително! В такъв случай нямаме какво да обсъждаме, а срещата най-добре да бъде отложена за следващата година. Бих искал да ви кажа, че съм разочарован. Причината не е една – обстановката, в която бях посрещнат и вида на селото сами подсказват, че дори и да бяхте по-добре информирани пак нямаше да покриете изискванията. Не знам що за кмет сте след като на бюрото ви могат да се намерят книжа от преди половин година, които вие самия не можете да прочетете. Смятам дори, че сте неспособен да изпълнявате задълженията си.
- Но как? Аз съм кмет от много време, защото хората ме харесват. Нищо лошо не съм направил. Работя за благото на гражданите. Не съм крал пари, не съм тръгнал да се перча пред други от село Неграмотино и въобще където и да е.
- Знаете ли, имам една мечта!? За свят с грамотни хора, които знаят правата си и могат да четат. Хора, които умеят да се развиват умствено и имат желание за това. Искам да се движа сред начетени хора, които са сериозни и се отнасят сериозно към ангажиментите си.
Милен Славчев си даде малка почивка, за да отбележи липсата на реакция от страна на Ламбо Шишков.
- Вместо това се озовавам насред село където хората са необразовани и не разбират, че могат да имат по-хубав живот. Тъжно е когато се запознаеш с индивиди, които не осъзнават, че може да имат по-ползотворно съществуване, от това по цели месеци да се занимават с еднообразна селскостопанска работа и рядко да се отзовават на ангажиментите си. Кажете ми, защо трябва да работя с хора, които са неспособни да разберат за какво става дума? Не е ли тъжно когато едно такова село като Неграмотино пропусне новооткрилите се шансове, без да предполага какъв прогрес ще им донесат? Тъжно е когато забелязвам възрастни хора, неспособни да четат, достигнали в развитието си едва нивото на десетгодишно дете!
Ламбо Шишков не беше сигурен дали трябва да се съгласи с Милен Славчев и да се натъжи заради положението си или да започне да му обяснява, че има приятен живот въпреки неспособността си да чете. Нямаха какво повече да си кажат и срещата приключи.
- Съжалявам, че помрачих деня ви! – сбогува се Милен Славчев, също тъжен от трагедията, на която е станал свидетел.

Преди около два месеца

На място където денят минава еднакво и хората нямат шанса да се отдадат на модерни занимания, едно писмо е голямо събитие. Един ден баба Гинка, която живее на улица ‘Щипка’ получи такова. Пощенският плик бише голям, лъскав и шарен. Най-напред тя се притесни. От месеци не беше получавала писмо, а подателят беше ‘Министерство’ . Помисли си, че тя или децата й си имат проблеми с полицията. Тя не можа да разбере много от него. Само имало някакви изисквания. Помисли си, че може да я глобят ако не ги изпълни. Изплашена тя отиде при съседа си дядо Филип. Показа му писмото. Той нямаше такова и не можа да й обясни за какво става дума. Предложи й следното:
- Изглежда някой си търси нещо. Права си, че в цялата работа е замесена полиция. Като не знаеш от кого е, по-добре не обръщай внимание. Знаеш ли, най-добре е да скриеш писмото някъде и скоро ще бъде потърсено.
Баба Гинка го послуша, защото открай време го възприемаше като голям авторитет. Така писмото изчезна някъде в дома й и никой повече не го потърси.

Ролята на приказката


Литературата и детството и ролята на приказката
 (Борислава Петрова)



Нима писането само по себе си може да бъде обичано, харесвано, уважавано или да бъде по-скоро част от самите нас? Да, с това си определение по-скоро би се доближило до нас самите, тъй като да пишеш грамотно не означава само, самото писане като акт, а е компонент от всичко онова, от което сме изградени като личности: характер,темперамент. Писането не е изконно качество, то се придобива и всеки един от нас носи отговорност за своето знание или липсата на такова, но нали е по-лесно да обвиним някого преди да сме надникнали в самите себе си? Ако всеки един се опита да направи подобна ретроспекция, убедена съм ще подкрепи, поне до някъде и моята гледна точка, че грамотността е следствие от един период, в който дори не сме осъзнавали, че ни ограмотяват, а именно детството.
По въпроса за грамотността и то в настоящето са изказани и написани множество и противоречиви мнения, нямам за цел да ги анализирам или да давам лична оценка, а по-скоро да изложа своята гледна точка по въпроса за грамотността и какво представлява тя за мен.
Грамотността като следствие на ограмотяване в детството, от тази гледна точка ще продължа и своите разсъждения.  По-конкретно: литературата и детството и ролята на приказката.
Четенето е безнаказан даже и вечен грях, защото от древни времена до днес, малки и големи четат. Самата форма се е видоизменила, тъй като световната глобална мрежа предоставя безброй възможности, една, от които е и четенето на електронни книги. Но то не е само положително, защото така изчезват човешките взаимоотношения.
Кой чете и разказва днес приказки на своите деца? ­– Баба, която следи ежедневно сериалите и нейната представа за реалния свят сякаш се е изкривила. Не можем да върнем онази баба - старата, мъдра жена с ведра усмивка, седнала до семейното огнище, а внуците като ято птички я заобиколили и в захлас слушат нейните слова. Това не е носталгия по нещо безвъзвратно изчезнало, а един вид търсене на съвременната баба или онзи фактор, който я заменя - медиите. Няма да изброявам многобройните лица на телевизията или интернет, но знам, че те изместват почти всички ценности и завладяват мисленето на човека. Интернет предоставя детски приказки и книжки в аудио формат, до което „удобство’’ родителите посягат масово. Времето е безценно, те пускат на своите деца един диск и това е семейната картина. Липсата на комуникация между членовете на едно семейство ги обрича на кибер пространството. Няма да се задълбочавам в тази страна на въпроса, а по-скоро в едно кратко изследване на литературата за деца, и ролята на приказката.
            Литературата ни предоставя алтернативен свят с една висша цел: да помага на човека да бъде човек ! Защото хората на земята са много, но да срещнеш Човек е рядкост. Именно този факт, под формата на игра по време на четене, ако децата успеят да осъзнаят, това означава, че приказката се е превъплатила в своята най- важна роля: да бъде Човек, който формира човешкото в детето. Литературата не е единствената алтернативна реалност, но е една от тях.

             Детството, онзи период от нашия живот, който всеки помни с трепет в сърцето. С безгрижните, волни дни, но ... има едно голямо многоточие, защото детето е като един уникален глинен съд например, но нали преди да стане уникален е бил шепа глина. Ако на детето от ранно детство му се четат подходящи за възрастта творби ( приказки ), които да изграждат определени черти в характера му и да оказват своето педагогическо въздействие, то ще расте като едно красиво цвете, изграждайки естетически вкус и оценка, а и още безценни за живота качества и то благодарение на литературата.
 „ Това, което приказките разказват – или след цяла редица от метаморфози са  дълбоко прикрили в себе си – някога наистина се е случвало”. ( Родари, Д. , “ Граматика на фантазията”, С. 1986 г. – 92 стр.).
Склонна съм да приема казаното от Проп в книгата на Джани Родари, но нима в това се корени проблема, че няма съвременна приказка. Нима нищо съществено не се случва?
Случва се и то с такава  светлинна скорост, с която даже не могат всички да го уловят, информацията ни залива от всякъде, но доколко притежаваме уменията да я пресяваме и използваме максимално и безопасно?
Именно на това ни учат и са ни научили и приказките в известна степен, това е една друга форма на грамотност. Как да оцелееш, да се бориш в един друг свят различен от онзи прекрасния в приказките, как да побеждаваш лошото, което и там се среща и т.н.
            Приказките са прозорец за децата към света, който те не познават, но към него от най- ранна детска възраст проявяват  любопитство. Те поставят нравствени проблеми. В тях винаги се борят доброто и злото и след много и различни перипетии, доброто побеждава. От всяка приказка се извлича поука. Тя е конкретна и с резултат на натрупан чужд опит. Цели активиране критичната мисъл на детето и провокира избор на действия в реалния живот, които да са на страната на доброто.
Смелите положителни герои са обичани от децата. Те се учат на кураж  и упоритост в отстояване на справедливостта и истината, учат се на солидарност, развиват въображението им, защото злото също е част от света, а хората, които си избират да бъдат „ лоши” , никак не са глупави, ограничени и неспособни на стратегии.
Приказките представят независимо от сюжета възможностите за избор в живота  и целят, разбира се, той да бъде позитивен.
Те винаги са били опит да се помогне на човечеството за неговото хуманизиране, което е процес и започва от детството!
Показват също, че реализирането не мечтите е постижимо и зависи от качествата на личността, от нейния морал и оптимистична нагласа. Затова е много хубаво, че има и „ весели сюжети „ или моменти – извор на искрен смях. Това е емоция, която отговаря на естественото желание на децата да се забавляват, дори когато се учат. Смешното също е фактор в борбата с порочните нрави. И в някаква степен приказките са един показател, чрез който децата осъзнават безценността на своето детство, защото когато си дете, това което те тревожи е дали ще ти подарят колело или компютър, а да си възрастен е отговорност!
Да си грамотен това е отговорност, която не би трябвало да е присъща само на възрастните. Не би трябвало да опитват да я обичат, да я харесват, а да я овладяват, да я прилагат с достойнство и гордост. Да пишеш грамотно, не е срамно, а достойно, не е нелепо, а безценно. Но грамотността не се купува, не се дава, както „енергията” в он-лайн игрите,върху нея се работи ежедневно и непрестанно. Грамотността е огледално отражение на културата. Културата от своя страна се възприема като подвластна на прогреса- обществото също се „развива”. Цялото това развитие довежда до утвърждаването на техниката и дори до технизирането на отношенията между хората. От тук следват и проблемите настъпили с грамотността, с неблагоприятното отношение към езика като цяло. Загубата на човешкото в човека.
Един процес, който няма прекъсване, защото както заобикалящият ни свят, така и езикът се развива с бързи темпове. И следователно, за да сме в темпа на времето и да сме грамотни не трябва да го оставяме да ни се изплъзне под „мишките” и клавиатурите.

Не е срамно да попиташ


Оби4ам да пи6а грамотно?
(Кристина Гочева)


     Времената на възрожденския правоговор и правопис безвъзвратно са отминали. Последният удар бе нанесен от интернет потребителите. Родната реч, омайна, сладка  е заменена от суровата бруталност на виртуалното общуване.
     Всеки пети по света е неграмотен, над шестдесет и седем милиона деца не посещават училище. На фона на тези данни България е сред отличниците по света. Но съгласете се- едно е да можеш да пишеш и четеш, друго е това да става грамотно.Кирилицата и нейният словоред са едно от нещата, които ни правят българи.Нека ги опазим!  
     Интернет си създаде  свой собствен език, в който гласните не са на почит.  Често  срещам „здр“ вместо „здравей“ и „бб“  вместо довиждане . Боде очите гъмжило от буквени грешки,тотално липсваща пунктоация, имена, започващи с малка буква .Понякога като чета ме хваща срам, че "бъдещето на България" не може да си напише името.Пише се  на латиница, а  вместо буквата „ч“ се ползва цифра“4”.
     Би било по- поносимо, ако всичко, което се напише в интернет, си остава там. Но уви- дори когато става въпрос за национални протести, безхаберието присъства. След събитията в Катуница навсякъде се огласяваше с думите: САБОДЕТЕ СЕ БЪЛГАРИ!!!!
     Езикът дотолкова се е променил, че вече няма нищо общо с архаичните езикови правила, които се учат в училище. Например пълният член е изчезнал толкова отдавна в интернет форумите, че никой не си спомня дали изобщо някога го е имало. Всички „просветени” в тази тайнственост- грамотността сме изпитвали желание да поправим въпросния господин, госпожица, а дори и госпожа, защото да- неграмотоността не цари само сред младите(макар и там да е повече).  После обаче се спираме, защото знаем, че смисъл- няма.
     Много от хората смятат, че е така и така започнахме да пишем неграмотно, защо просто не узаконим тези промени. Тази удобна идея има за цел на промени правописа на българския език. Съществуват невероятни предложения в тази насока.
     Буквите "ч" и "ш" трябва да  отпадат от азбуката, понеже вече никой не ги използва. На тяхно място влизат отдавна наложените 4 и 6.Това е едно от предложенията с мното привърженизи, сред които не съм. Има предложение да отпада буквата "ъ", за да не се 4удим как се пи6е "малчание", "сагласна сам" и т.н.

    
Нуждаем ли се наистина от „й” ? „Същото е като ‘и’ само дето е кратко”-казват хората. Разхищение било за тази буква да има място на клавиатурата. Сами разбирате колко запознати са с бълграският език тези практично мислещи съграждани.
     Дразни силното навлизане на чуждици в езика. Особено в големите корпоративни компании си говорят един "български", в който преобладават английски думи с българско окончание - „ Прати ми по е-мейла рисърча, които си направил през уикенда.”
     Уникални неща могат да бъдат открити в мрежата, а най-добрият източник на бисери са безспорно форумите. Както аз така и вие ще се впечатлите от думите на второкласник, за когото българският автор Ран Босилек с лекота бива прекръстен на- Рамбо Силек.
     Позволете ми да дам и кратък урок, обясняващ най- често срещаната грешка по форумите, блоговете, дори на стените у фейсбука. „По” се пише с тиренце след него само когато е сравнителна степен: по-умен, по-смел, по-добър, по-щастлив. Във всички останали случаи "по" показва мястото на извършване на действието и не се пише с тире: по улицата, по главата, по земята. Такова чудо като по-главата няма, най-малкото защото не можеш да кажеш най-главата. Ако не вярвате на мен, питайте БАН, Катедрата по българистика или кого искате.
     Не е нужно да си патриот, за да уважаваш собствения си език и правопис.Нужно е да уважаваш себе си, защото ти се изразяваш чрез него. „Нe знам” се пише разделно за разлика от „неграмотен”! Не е срамно да попиташ, срамно е да не желаеш да се научиш. Написаното е огледало на автора!

Избирам грамотното писане, а ти?


Оби4ам да пи6а грамотно!
(Симеон Здравчев)


Спомням си преди години  пламенна реч, толкова впечатляваща и  така  се  запечатала  в моето съзнание, че дори и днес я помня в детайли-   учителката ми от началните класове, с невероятен ентусиазъм и патриотизъм, ни разказваше за  великото сътворение на нашето А Бе Ве . Тогава все още малък не разбирах нито значението на това дело , нито защо с такова възхищение говори моята преподавателка. За мен то беше просто едно хрумване, нищо повече.
Отне ми години, за да разбера важността и значението на това невероятно творение, успяло да ни обедини и изгради като нация, дало ни възможност да изразяваме нашите чувства и мисли, да обменяме информация, да комуникираме, да създаваме приятелства. Всичко това е реалност благодарение на това „хрумване”, на великите братя Кирил и Методий, създали нашата азбука. Осъзнавайки всичко това, разбрах че, за да покажа поне частица от огромната си благодарност и почит към техния труд ,  съм длъжен да пиша грамотно. Наглед съвсем лесна и обикновена задача, но всъщност постоянна борба, водена от всеки, който има претенции да се нарече последовател на светите братя.
Да пишеш грамотно днес е приключение. Постоянно се сблъскваш с неграмотността, тя е като невидима сянка, дебнеща зад ъгъла и чакаща подходящия момент да ти се натресе. Днес,  в 21 век – векът на прогреса, казваме, че постоянно се развиваме, като се аргументираме с постиженията в науката, архитектурата, икономиката и къде ли не. Развиваме се технологично, но успоредно с това забелязваме, че процентът на хората, който изписват израза „не знам” слято се увеличил главоломно.  И нима това е прогрес?
 Навлизането на чатовете и социалните мрежи,  спомагат за обмяната на информация и комуникирането, но и там парадокс, защото започваме и градим  приятелства , като използваме знаците на латиницата, а не нашите боговдъхновени  букви. Дори не си правим труда да се замислим защо го правим. Не осъзнаваме своето предателство към солунските братя, към хилядите радетели за чист и красив български език . Естествено ни се струва в писмо или съобщение изпратено от нас по електронен път , когато се нуждаем от буква Ъ да я заменим с А, когато това е Ч да я заменим с цифрата 4, а пък горката ш с 6. И ако някой реагира, то той чува :
 - Спокойно де, че това е само една буква,  какво толкова.
Да, наистина е само буква, но представете си, че някой например сбърка и добави само една единствена буква към името на вашия син и от Иван той се превърне в Ивана.  Както една единствена искра може да се окаже причината за огромен пожар, така и една буква може да причини огромни проблеми, нали ?
                Ние сме тези, които трябва да успеем да докажем важността от грамотното писане на останалите, отклонили се от правилния път. Нека станем пътни знаци и чрез своите действия упътим заблудените. Нека запалим със своя ентусиазъм и патриотизъм останалите, за да могат да осъзная важността на правописа. Ако не за себе си,  да го направим за великите братя Кирил и Методи, като израз на искрена почит към тях. От нас зависи дали ще позволим да рушим, да заменяме и така постепенно да изчезнем.
Аз избирам грамотното писане, а ти ?

Внимание! Правопис, правила, граматика...



Аз мога и обичам да пиша грамотно!
(Милена Георгиева)


    Когато човек седне пред белия лист, събрал в душата си хиляди болки, хиляди тъги, омрази, разочарования и оттук-оттам плахо прокрадваща се надеждата, облечена в светли тонове, изведнъж събралите се емоции избликват като фонтан. Думи, накъсани фрази, недовършени мисли, самотни изречения или дълги, понякога скучни и претрупани обяснения  и често в този хаос от случки и чувства, изведнъж виждаш код ”внимание” - ПРАВОПИС,ПРАВИЛА,ГРАМАТИКА............ Като властелин на словото усещаш, че за да го управляваш сигурно, спокойно и за да го насочваш винаги в правилната посока, трябва да умееш да подчиняваш малкото сухота и безцветна дума грамотност на винаги цветната, необятна, изпълнена с хиляди фантазии и въображение, преливаща от емоции, от потайни мисли, съкровени надежди или най-лични очаквания красива българска реч. Обичам да властвам над думите и да ги подреждам правилно, да събирам буквите и думите не просто в редички или по-дълги фрази, а в издържани и подредени в тесните, строги, но и елегантни рамки на граматичните изисквания, забрани и определения. Обичам да пиша според тези закони, които макар и да не са като юридическите  и никой няма да те подведе под отговорност ако волно или неволно ги нарушиш, но за един средно интелигентен българин те трябва да имат елемент на задължителност и необходимост. Преди да се научим да усещаме сладостта на материалните придобивки трябва да приучим душата и сърцето си и на простичкото, но много важно духовно удовлетворение - да пишем грамотно. Под което и небе да сме, в който и край на Европа да сме, в най-лъскавия и модерен дом, не бива да забравяме, не бива да пренебрегваме и  да покрием незнайно къде в себе си онези правила, които бавно и полека, ден след ден още в детските си години сме складирали в съзнанието си, за да можем накрая на ученическия си път смело да кажем – мога да пиша грамотно. Модерно е и важно във фейсбук да съобщим, че владеем чужди езици, но колко могат твърдо и категорично да  подчертаят, че владеят български език, с всичките му прекрасни нюанси и неподозирани височини, галещи слуха, докосващи душата ниски тонове и дълбока съдържателност.
    А сега ще ви разкажа приказка, нищо че сме големи хора, трябва да можем да вярваме в приказките и вълшебния им край, в тях винаги има нещо поучително, дори и за възрастните, ако го открием между редовете, значи все още частица от детето живее в нас дълбоко скрито.
Представете си думите  като едно безкрайно море, много красиво, спокойно, но понякога сърдито и разбунтувано. Всеки добивал смелост да се хвърли, мислейки си, че умее просто да плува. Но това било морето на словото  и не било еднакво лесно за всички да бъдат в необятните му води. Някои порели вълните неумело и се изненадвали, когато голяма и мощна вълна ги потапя или по-слаба, просто плясък пълни очите им с водните пръски. Това били законите на думите, някои по-важни и съществени, други по-малки, но и те със своето неотменно  място  в дълбокото море от думи. Всички хора си мислели, че се справят еднакво, без да усещат колко дружелюбни били морските води, към тези, които ги познавали. Трудно или лесно, всеки попаднал веднъж в странната морска шир, рано или късно стигал до царствената и тайнствена сграда в далечината, наречена „граматина“. Доплувал до нея, люшкан ту ласкаво, ту безмилостно от вълните, наречени думи всичко става различно. За да продължиш да плуваш по-нататък трябвало да останеш  една година в замъка. Там живеели изящни и красиви феи- феите на правилата. Някой били старши, други  на по-второстепенни и заместнически длъжност,  но макар по-дребни и фини или по-респектиращи, всички  били много властни и всяка една  се стремяла да предаде на всеки, попаднал в „граматина“ своите  строги закони. Годината завършвала с изпит, един дълъг и изтощителен изпит, но за съвестните и добри ученици, той бил просто естествена проверка на целогодишните усилия. След прекараната година в „граматина“, отново продължаваш по пътя си в бурното море, но още в първите минути разбираш, че вече по друг начин ще плуваш в преди негостоприемните морски ширини. Хоризонтът  е някак си по- светъл и чист и ти се иска да разместваш словата, да си играеш с тях като палаво дете и  приказката, наречена „езикоможене” просто да няма край. Спокойствието да си служиш с думите, познавайки правилата и законите им е като една топлина и уют в душата, която всеки трябва да усети и изпита. Ако човек, голям или малък се докосне веднъж до тайнствените и красиви покои на „граматина“, ще мисли, че изведнъж е пораснал, не на ръст, разбира се, просто духовно е извисил  вътрешното си аз и е направил едно от най-важните неща в житейския си път – овладял  е красивия си, нежен, благозвучен, толкова цветен и пълен с толкова мощ и сила български език, за да може спокойно и гордо да заяви:
Аз мога и обичам да пиша грамотно!!!!

Книгите - носители на знанието



Оби4ам да пи6а грамотно…
(Лилия Ангарова)

Книгите са важна част от нашето ежедневие. Те ни помагат да се научим да пишем и четем грамотно. Много хора си мислят, че е безмислено да четат книги. Те предпочитат да стоят пред компютъра или телевизора. Аз не съм на тяхното мнение. Според мен е по-добре да прочетеш книга, а не да си пред комютъра. На днешно време има много неграмотни хора, но какво да очакваме от такива същества които не се интересуват от това да се научат да пишат и четат правилно. Те мислят че знаят всичко, но не могат да напишат дори собственото си име. Повечето от тях се интересуват само как да ходят по кафета и дискотеки, да пушат и употребяват алкохол, като си внушават че това ги прави много забележителни. Спрете, светът не се върти около алкохола и цигарите! С това едва ли ще стигнете далече. По-добре се поинтересувайте от училище, за да се научите на важни неща за живота си. Много пъти съм ставала свидетел на хора които казват, че нямат пари за учебници, а в същото време могат да си позволяват да пият алкохол и да пушат цигари. Не мога да ги разбера такива хора. За мене това са едни жалки същества, които по този начин се стремят да се харесат на околните. Жалко че на света има такива хора. От книгите научаваме много неща за живота ни. Да се четат книги е много хубаво, но на днешно време никой не обича да ги чете. Всеки когото попитаме ще ни каже, че е безполезно. Но аз не мисля така.
Книгите са носители на знанието, на човешкото в човека, на мъдростта на старите хора и любовта на младите към живота. Книгата ни дава безценната възможност, често пред самите себе си, да намерим истинската си същност и да намерим душата си.
За книгите са създадени толкова много поговорки, много думи са казани в тяхна защита и възхвала, те са родили у нас вечния копнеж към знание и възхвала, самосъвършенство, откривателство и себепознание. Ето защо те са едно от малкото вечни неща в нашия свят.
Всяка година на 24-ти май цяла България посреща празника на българската писменост и култура. Това е дата, на която си давам сметка, че трябва да се гордеем, че сме народ, че имаме какво да дадем на Европа и че езикът, на който сричат още непорастнали деца, е свещен. Това е език, носещ спомена за миналото, на който ние ще пишем в бъдещето.
Писмеността издига народа на съвсем различно равнище, тя обединява и сплотява. Тя учи. Възвеличава едни и принизява други. Книгите раждат герои, които остават завинаги в съзнанието на хората. Светът на книгите е необятен. Разтваряйки ги, човек се потапя в свят на царе и царици, герои и злодеи, плува в странни и далечни морета, вижда необикновени животни и удивителни растения. Книгите ни повеждат към далечни планини и неизброими герои, от безкрайните морски дълбини към необятния Космос.
Като всеки млад човек и аз предпочитам новото и модерното пред старото и отживялото. Въпреки това не мога да приема, че един ден компютърът ще измести книгата.
Книгата-това е човешкият живот, една недописана страница, един стремеж да кажем още нещо, една мечта хората да не ни забравят, един начин да бъдем вечни.    

Неправилно

Неправилно
(Симеон Христов) 


Споменът за злощастното посещение в зоологическата градина не излизаше от главата му. Подобно на заострена показалка, срамът го пробождаше право в душата, но помагалото не бе размахвано от някой изнервен учител, а от най-обикновена малка маймунка. Цялото училище се бе струпало там, непосредствено след откриването на учебната година, а съучениците му от 8б, до един се намираха точно до него. Защо му трябваше да снима проклетото същество, а после да пише съобщение на съседа си: „Така си пати човек, щом понечи да се похвали!” - въздъхна наум Момчил и продължи да брои мухите из класната стая. Засега го дразнеха само те, ала щом приключеше урокът, съучениците му щяха отново да го захапят. Нямаха край подигравките им и той с трепет очакваше издънката на някой друг, та най-после да го оставят на мира. Непосредствено преди да удари звънецът, телефонът трепна в джоба му, но той побърза да го изключи. Пак някой го взимаше на подбив. Нелепата случка от зоопарка се превъртя в мислите и момчето се изпоти: Маймуната чевръсто издърпа апарата от ръката му и с игрив подскок се отдалечи на метър от решетката. После окуражавана от дружните викове на децата се зае да го изучава и някак си, успя да прочете започнатото от него съобщение. То гласеше: „ Zдравей Пепи! Пи6а ти от zоологи4еската градина, по слу4ай празника на София! 4естита у4ебна година….
Отговорът на косматия примат не закъсня. Той бързо се врътна и извади от къщичката зад себе си трийсетина дървени кубчета. Бяха достатъчно големи, та всички да видят изписаните по тях букви и срички на кирилица. После бозайникът го изгледа и безцеремонно изписа пред стъписания му поглед: „ Научи се да пишеш правилно! Нали затова ходим на училище?” Накрая ехидно се усмихна, подхвърли му телефона и невъзмутимо се прибра в жилището, въртейки с презрение червения си задник.
Засраменият ученик нямаше откъде да знае, че въпросната маймунка бе изучавала цяла година българския език, но за разлика от хорските деца, нейната ваканция започваше сега - през есента.

Последен шанс




Скъпи приятели, чувствам се все по-пълноЦЕННА, изпълнена с вашите мисли и творчески попадения. С искряща радост ви съобщавам, че желаещите да подкрепят идеята стават все повече с всеки изминал ден. При толкова много творби бих станала една дебеланка, ако имах веществено тяло, но в „Е-пространството”  – за щастие –  няма подобни проблеми.
За да дам равен шанс и на тези, които присъединяват творчеството си  във финалните дни, удължавам крайния срок до 24 октомври 2011 г. 

Гласуването ще бъде от 24 октомври  до края на месеца. Опцията „Xаресва ми” („Like”) ще е достъпна от 24 до 31 октомври 2011 г.

 „Защо” ли? Защото това ще ви даде възможност в тази една седмица спокойно да прочетете отново всички творби и да прецените кои от тях заслужават вашия глас.
 Ще можете да оцените внимателно както мисълта и стила, така и правописа на участниците, защото за да е максимално почтено и да отговаря на идеята всичко е публикувано в автентичния му вид. Да обичаш грамотното писане е похвално, но още по-важно е и да го практикуваш, нали? Така че когато гласувате, не забравяйте нито за миг основната идея – изберете грамотността!

Всички вие Отлагащи-за-съвсем-последния-момент творци, изпращайте ми своите разкази на познатия адрес e.knigata@gmail.com .

Monday, 17 October 2011

Гордост

Оби4ам да пи6а грамотно?
(Мила Цанкова)



На някои хора им трябват три морета, за да се гордеят със страната си. На мен ми трябват тридесет букви. 
Защото езикът е тънката ципа, на която се държат почти отсечените ни корени. Той е разликата между това да пишеш есета и да пишеш есемеси. В него се крие истинската любов към България – не тази, която е на тениската ти, а тази, която е в сърцето. Когато се родят децата ти, словото ще бъде това, което ще ги успокоява и приспива. Първите думи, с които ще те наричат, ще бъдат на твоя роден език. Той е като очите – най-големият прозорец към света.
Но и той като тях трябва да бъде пазен. Нещо, което сме позабравили май напоследък. „Грамотност“ е някаква странна дума, която не сме чували, откакто се явихме на матура по български. Беснеем, когато в интернет ни пишат на „shliokavica“, и не се сещаме, че „незнам“ въобще не е по-вярно от „neznam“. А ако продължаваме в този дух, ще се превърнем в първия народ, който има писменост, но си няма език.
Затова, когато усетиш, че не си хващал химикалка от две седмици, когато осъзнаеш, че за работа боравиш по-често с английски, отколкото с български, или просто когато за пореден път се запиташ „накъде отива тази страна?“, спомни си едно – защо се казваш Иван, а не Джон.