Гордост

Оби4ам да пи6а грамотно?

(Мила Цанкова)

На някои хора им трябват три морета, за да се гордеят със страната си. На мен ми трябват тридесет букви. 

Защото езикът е тънката ципа, на която се държат почти отсечените ни корени. Той е разликата между това да пишеш есета и да пишеш есемеси. В него се крие истинската любов към България – не тази, която е на тениската ти, а тази, която е в сърцето. Когато се родят децата ти, словото ще бъде това, което ще ги успокоява и приспива. Първите думи, с които ще те наричат, ще бъдат на твоя роден език. Той е като очите – най-големият прозорец към света.

Но и той като тях трябва да бъде пазен. Нещо, което сме позабравили май напоследък. „Грамотност“ е някаква странна дума, която не сме чували, откакто се явихме на матура по български. Беснеем, когато в интернет ни пишат на „shliokavica“, и не се сещаме, че „незнам“ въобще не е по-вярно от „neznam“. А ако продължаваме в този дух, ще се превърнем в първия народ, който има писменост, но си няма език.

Затова, когато усетиш, че не си хващал химикалка от две седмици, когато осъзнаеш, че за работа боравиш по-често с английски, отколкото с български, или просто когато за пореден път се запиташ „накъде отива тази страна?“, спомни си едно – защо се казваш Иван, а не Джон.