Село Неграмотино

Село Неграмотино

(Калин Кръстев)

Милен Славчев, още и главен отговорник към министерство на Земеделието и Храните за спонсориране на дребни и средно-големи стопанства и предприятия. Двайсет и осем годишен многообещаващ младеж, амбициран да се издигне в счетоводната кариера като помогне за развитието на държавната икономика. Съдбата на начинаещ в тази област беше направила така, че той да се озове в стара жигула, някъде по пътищата из северна България. Летния пек правеше возеното в старата бръкма едва търпимо и той не без причина се стараеше да държи главата си навън. Мръсното стъкло на лявата предна врата беше оставило дълга червена следа на врата му. Лицето му събираше прах от полските пътища, което му налагаше да си държи устата затворена.

Шофьорът до него се потеше и се чудеше как да води разговор с един така прилежно облечен и спретнат човек като Милен Славчев. Кметът му беше поръчал да се постарае пратеникът от министерството да се чувства добре и да не му говори ако се притеснява, че ще каже някоя глупост. Обаче мълчанието прави ситуацията неловка. Затова селския превозвач се зае да обяснява на Милен Славчев къде какво вижда:

- Ето тук се забелязват огромни слънчогледови плантации, както вие сами можете да се уверите. Виждате, че бизнесът със семки процъфтява... Ето, докъдето ви стига погледа...

Очевидно за страничен наблюдател, Милен Славчев не беше заинтересован нито от “слънчогледовите плантации”, нито от хората консумиращи семки. Винаги беше смятал такива хора за отблъскващи или най-малкото невъзпитани. Иначе наистина във всички посоки се наблюдаваше слънчоглед, тъй монотонен и непроменящ се, че след време неминуемо предизвиква силно раздразнение.

- Това е по-далечната част от селото.

“Че докъде се простира” – запита се Милен Славчев, а шофьорът продължи да пръска произволна реч:

- Хората садят веднъж в годината и после не се занимават повече с тази част. Нали разбирате, слънчогледите не се нуждаят от поливане, не е нужно да се пазят от други хора. След малко ще видите, че хората от Неграмотино садят и други неща, все в такива промишлени количества.

Вниманието на важният човек беше привлечено от широка бразда прекосяваща полето от слънчогледи. Той разбра, че това е влакова линия, чак когато колата профуча през нея без да намали. Едва тогава Милен Славчев се замисли, че неговият шофьор няма шофьорска книжка, поради липсата на основно образоване. Останалата част от пътуването мина по същия начин. Господин Славчев през цялото време се опитваше да се абстрахира от обкръжаващата го абсурдна среда и от време на време вяло се включваше в разговора.

Скоро двамата видяха ръждясала табелка да се издига над близката растителност. На нея с избелели букви, още от комунистическо време, беше написано “Неграмотино”. “Разбира се, не е правилно да се съди за едно село по името му” – утешаваше се Милен Славчев от момента, в който беше разбрал, че това е неговата дестинация.

След като подминаха ръждивата табела се разкри панорама от малки кирпичени къщи, населявани от беззъби старци в дрипаво облекло. По-големите постройки бяха стари и изоставени – училище, църква, магазини. Много сгради бяха обгърнати в шубраци, а замазката им беше отдавна изпадала. В центъра на селото, както подобава, се намираше кметството – също тъй невзрачна, но все пак още работеща сграда. От лицевата страна, единственото останало (и то тук-таме някоя буква), беше девизът на селото, поставен над главния вход:

“Където културата жално тлее,

а простотията гори ”

“Само това остана” – помисли си Милен Славчев. Раздрънканата жигула ‘закова’ на място.

- Пристигнахме. – оповести шофьора. – Добре дошли в кметството на улица ‘Шипка’!

Двамата слязоха от колата. Милен Славчев отвори задната врата и взе от там куфарчето си. В него се намираше лаптопът му (едър и тежък, както се полагаше на начинаещ счетоводител) заедно с шепа химикалки и хартия, без които работата му беше невъзможна.

Кметството нямаше охрана, не се виждаха и други служители. Сякаш кметът на селото беше решил да посети кабинета си единствено заради това събитие. Обстановката в сградата беше неподредена и това не направи добро впечатление на Милен Славчев.

Шофьорът го въведе в кабинета на Ламбо Шишков – неколкократен кмет на село Неграмотино. Ако сте се изправяли срещу началник на някоя по-малка общност, може би сте си отбелязали, че той не се различава много от обикновените хора. Ламбо беше нисък, на челото му лъщеше плешивина, а облеклото му беше неофициално, по-скоро подобаващо на селски работник. След като се здрависаха Славчев установи, че ръцете на Шишков са потни. Не знаеше дали е от притеснение, но той определено би се притеснявал, ако има да посреща някой в такава обстановка. Състоянието на външния вид можеше да се пренебрегне.

Кметът покани счетоводителя да се отпусне в един скърцащ стол и даде знак с поглед на шофьора да излезе. После седна срещу новия си познат и започна разговор:

- Е? Какво ви води насам?

“Нечувано и небивало... Направо невъзможно ... Положението става все по зле. Чудя се дали да не приключа още сега разговора. Не, трябва да бъда обективен! Интересува ме стопанството, не информираността на хората. ” Мислите на Милен Славчев препускаха трескаво. След няколко секунден разговор той откри традиционното решение:

- Предполагам сте получили писмото ми ... – мълчание. – Знаете за какво идвам, нали?

- Да ни дадете пари, нали?

Много прям човек, или чалнат, или нагъл, или и трите наведнъж. Във всеки случай това не беше правилния начин да се води бизнес разговор. Пратеникът от министерството все по-ясно осъзнаваше, че е дошъл в Неграмотино напразно, а от срещата няма да излезе нищо.

- Нека не бързаме! Ако хората раздаваха пари така насам и натам, нямаше да има бедни. Тъй или иначе не съм дошъл тук да ви чета лекции за живота. Вие сте получили писмо, в което сте били предупредени за причината на моето идване, нали?

- Получих.

- Тогава знаете, че съм тук, за да проверя дали изискванията за спонсориране са изпълнени. Парите идват чак след като всичко е тип-топ.

- Какви изисквания?

- Първото писмо, за което ви казах е било получено на 12-ти април. Преди това, на 23-ти февруари също ви е било изпратено писмо. В него съвсем ясно е било уточнено какви са новите изисквания за селскостопанската продукция и условията, в които тя се добива. Уверен съм, че е така.

- Тогава значи грешите. Кметството не е получавало писмо през месец февруари.

- Сигурен ли сте? Трябва да има грешка!

- Не знам. Аз съм получил само едно писмо.

- Добре! Тогава нека ви питам, не се ли зачудихте за какви изисквания става дума в него? Очевидно вие нямате представа за тяхното естество.

- Никаква. Не знаех дори, че има изисквания.

- Не забелязахте ли, че е споменато наличието им?

- Вижте – аз получавам писма, но не ги чета. Имам си човек за тази работа. Тъкмо намалявам безработицата и всеки е доволен. Моят човек не ми е казвал за никакви изисквания. Прочете писмото и ми каза накратко за какво става дума.

- Като гледам вие си нямате много работа. Когато край един човек има писмо и той няма какво да прави, следва да го прочете поне веднъж, за да надвие скуката.

- Не знам откъде следва, пък и аз не мога да чета. Това е другата причина да си имам човек за тази работа.

- Направо възхитително! В такъв случай нямаме какво да обсъждаме, а срещата най-добре да бъде отложена за следващата година. Бих искал да ви кажа, че съм разочарован. Причината не е една – обстановката, в която бях посрещнат и вида на селото сами подсказват, че дори и да бяхте по-добре информирани пак нямаше да покриете изискванията. Не знам що за кмет сте след като на бюрото ви могат да се намерят книжа от преди половин година, които вие самия не можете да прочетете. Смятам дори, че сте неспособен да изпълнявате задълженията си.

- Но как? Аз съм кмет от много време, защото хората ме харесват. Нищо лошо не съм направил. Работя за благото на гражданите. Не съм крал пари, не съм тръгнал да се перча пред други от село Неграмотино и въобще където и да е.

- Знаете ли, имам една мечта!? За свят с грамотни хора, които знаят правата си и могат да четат. Хора, които умеят да се развиват умствено и имат желание за това. Искам да се движа сред начетени хора, които са сериозни и се отнасят сериозно към ангажиментите си.

Милен Славчев си даде малка почивка, за да отбележи липсата на реакция от страна на Ламбо Шишков.

- Вместо това се озовавам насред село където хората са необразовани и не разбират, че могат да имат по-хубав живот. Тъжно е когато се запознаеш с индивиди, които не осъзнават, че може да имат по-ползотворно съществуване, от това по цели месеци да се занимават с еднообразна селскостопанска работа и рядко да се отзовават на ангажиментите си. Кажете ми, защо трябва да работя с хора, които са неспособни да разберат за какво става дума? Не е ли тъжно когато едно такова село като Неграмотино пропусне новооткрилите се шансове, без да предполага какъв прогрес ще им донесат? Тъжно е когато забелязвам възрастни хора, неспособни да четат, достигнали в развитието си едва нивото на десетгодишно дете!

Ламбо Шишков не беше сигурен дали трябва да се съгласи с Милен Славчев и да се натъжи заради положението си или да започне да му обяснява, че има приятен живот въпреки неспособността си да чете. Нямаха какво повече да си кажат и срещата приключи.

- Съжалявам, че помрачих деня ви! – сбогува се Милен Славчев, също тъжен от трагедията, на която е станал свидетел.

Преди около два месеца

На място където денят минава еднакво и хората нямат шанса да се отдадат на модерни занимания, едно писмо е голямо събитие. Един ден баба Гинка, която живее на улица ‘Щипка’ получи такова. Пощенският плик бише голям, лъскав и шарен. Най-напред тя се притесни. От месеци не беше получавала писмо, а подателят беше ‘Министерство’ . Помисли си, че тя или децата й си имат проблеми с полицията. Тя не можа да разбере много от него. Само имало някакви изисквания. Помисли си, че може да я глобят ако не ги изпълни. Изплашена тя отиде при съседа си дядо Филип. Показа му писмото. Той нямаше такова и не можа да й обясни за какво става дума. Предложи й следното:

- Изглежда някой си търси нещо. Права си, че в цялата работа е замесена полиция. Като не знаеш от кого е, по-добре не обръщай внимание. Знаеш ли, най-добре е да скриеш писмото някъде и скоро ще бъде потърсено.

Баба Гинка го послуша, защото открай време го възприемаше като голям авторитет. Така писмото изчезна някъде в дома й и никой повече не го потърси.