Sunday, 9 October 2011

Призвание

Обичам да пиша грамотно 
(Галена Върбева)

 Обичам да пиша  и го правя откакто се помня.  Писането за мен е свобода, власт, забавление, отговорност—уникален и неповторим процес, който не може всеки от нас. Съчиняването и заплитането на криминални сюжети, улавянето на липсващите парченца и  изразяването на емоциите чрез думи са неща, които правя с неудържима страст. А стиховете—те са стихийни изблици, пъстър наниз от внушения, родени от алхимията на словото.
  Талантът е привилегия за благословените от Бог. Без талант стихът, разказът, романът, дори ритмиката на едно четиристишие не носят мистика и  пламенен заряд, а  увисват във въздуха.  Вдъхновението изисква много труд и жертви, но е всичко, от което се нуждае един поет—безценно късче сила, без което нищо не е същото.
  При писателите е по- различно —те трябва да притежават богата база от стилистични похвати и изразни средства, за да бъде текстът им многопластов, богат на внушения и напоен от метафори.  При тях талантът е само зрънцето, нишката, посоката. То е внушение, проникновение, фантазия и вибрира в синхрон със собствените ти творчески вибрации.   Едно е общото и при двамата -- любовта. Тя е движеща сила на изкуството, горивото, благодарение на което заработва машината за горчиви и сладки прозрения. Но целенасоченото и задълбочено писане  е дълъг и сложен процес, предизвикателство за всеки един писател.
  В днешното трудно комплицирано, остро социално и политизирано време е много трудно да бъдеш писател. Рискове и драми дебнат от всякъде, а у нас нещата най- често се свеждат до интелектуалното и биологическо оцеляване. Тоест, много по- лесно е да бъдеш шивач или готвач, отколкото да пишеш романи, без да знаеш дали въобще ще ги публикуват. Ето защо много хора казват, че за да пишеш е необходима малко или повече лудост, екстравагантност, дори самообреченост. Защото пишещите днес трудно оцелявали, а смъртта ги превръщала в бележити легенди.
  За мен обаче хубавата книга винаги е била и ще бъде гореща стока, извор на вдъхновение, разпускане, откъсване от оковите на реалността. Истинският талант може и да не се нуждае от реклама, но говорейки за романа като за търговски продукт, на него със сигурност  му трябва начален медиен тласък. Още повече когато стои сред лавината от заглавия в книжарницата.
  Знам, че традициите и стойностите не са това, което бяха, технологиите също, но в съвременната филмова индустрия още и още се филмират романи на утвърдени писатели. Лудост ли е това? А нима режисьорите не са напипали златната жилка, с която да привлекат младото поколение, преориентирано към виртуалната реалност.
  Всеки човек на изкуството сам намира  мотивация да продължи. Често най- малките неща му носят най- голямо вдъхновение- ароматът на кафе, рано сутрин, цветът на листопада, мирисът на летния дъжд,  усмивката на малкото дете, погледът на влюбен мъж.  Вглеждайки се  в самия себе си,  той си задава въпроси, а след това ги проектира върху обществото. Нищо, че оцеляването и нагонът за размножаване са с дълбоки следи в главите на сегашното поколение. Нищо, че може да е малка пъпка от роза сред морето от бурени, наречено графомания. Нищо, че по трудния път към успеха може да срещне повече затворени врати, отколкото ако е в оскъдно облекло и си търси работа в среднощно казино.
 Само истинските писатели и поети, които пишат талантливо, грамотно, вдъхновено и докосващо ще преборят мъглявините на времето. С високо вдигнати чела, високи мисли и морал, ще завещаят светла диря – един   вещен пример за идните поколения.
Защото писането е преди всичко призвание. 

ГРАМОТНИ СМЕ?


ГРАМОТНИ СМЕ!
(Магдалена Манчева)


Ако минеш по улиците “Люсиен Шевалас”,“Славееви гори”, “Байкал” и затвориш обиколката с “Кузман Шапкаров” ставаш свидетел на невероятна грамотност и култура. За гръб на тази необичайна писменост служат стените на пловдивското основно училище ”Димитър Талев”. Текстовете се четат увлекателно и образоват всестранно. Личи, че в това училище много се учи английски – THE PRODIGI, BAD, REEBOK, IS HU BEST. Лесно и бързо се усвояват различни любовни обяснения – от класическото “ОБИЧАМ ТЕ”, с много едър шрифт, до по-краткото и интимно „С + М”.  Има и възторжени възклицания от рода на “СУПЕР”. Само че в случая не става ясно дали това се отнася за МАРИАНА, тъй като до името й стои думата ОСА, може би суперлативът е за КАТЕТО. Този похват е използван и при заглавието “ЛЪВ ОТ КЛАСА”, където не може да се разбере дали лъвът е СТОЙЧО от 7 “ж”  или един друг СТОЙЧО, който  обаче е ПО-СУПЕР и от ДАНИЕЛ. Жанрът се преповтаря. Трябва да има малко загадъчност. Само че Даниел се е хлъзнал надолу, името му върви изписано по стълбищния наклон. Стойчо остава в  класацията. Какво да се прави? И в графоманията, както и в спорта има пристрастия. Ето, тръгва се от ”ЛОКО”, от “БОТЕВ”, после следва замазка. Върху нейната прозрачност е нанесен “МАНЧЕСТЕР”. Увековечени са още имената на Тошо, Николай, Анто, Вилито, Пешо, Киро, Пора, друг Тошо от 6 “а”. Онагледени са различни части от човешкото тяло. Следват портрети – в графика и цветно. Започнато е житието на ГЕРА И ГОШО, но поради липса на свободно пространство не е продължено и не се знае какво следва. Следват по-кратки неща - букви от нашата и латинската азбука, както и различни знаци, най-вероятно евкалибристика. Упражненията продължават и по стената на магазина. БАТ НАСКО И ПРОФЕСОРА,  МОНТЕЛА И САЛЧО. Това са кварталните босове и затова са на стената. Техните фенове се учат в това училище. Оставям място за думи, които не се препоръчват нито от Министерството на образованието, нито от Министерството на културата, но улицата ги подшушва. То пък това е хубавото, че всичко си е черно на бяло. На открито. Иначе какво? Затворен в класните стаи учебен процес, където никой не знае какво става. А тук, от четирите външни стени на училището веднага личи, че пишещите ученици са изключително грамотни. До последния писък на модата! И кварталната общественост, и случайно минаващите от тук граждани веднага научават това. И видно е още, че компютърната грамотност е овладяна до такава степен, че  с гордост е изнeсена навън, за всеобщ преглед. Макар че на някой от нас това ни се струва не особено естетично.

Friday, 7 October 2011

Бялото сърне

"Да пишеш, е все едно да градиш нов свят. И ако  в този свят,  думите  са основите и по тях има пукнатини, то граденото рухва или с времето се забравя. Да твориш, е да оставиш къс от себе си, а забравата да остава безсилна пред сътвореното..."



Бялото сърне
(Петя Цанева)





Високо над скалите, по левия бряг на реката, пълзеше коларският път. Провираше се през поляните, покрай опустелите овощни градини и дерета. Люляковата гора разпъваше  гроздовидни, тъмновиолетови съцветия. Слънцето се вмъкваше между тях и се губеше под скалните венци на пещерите.
Между камъните на старата керемидарница, в Поилището дремеха Белчовите кози. Там дето пиеше добитък и сърни...
Безветреното време потреперваше. Маранята пречупваше далечината и за простото човешко око дърветата и драките се раздвижваха и запристъпяха, еднокраки, болезнено протегнали клони. Унесеният звън на хлопка току понадигаше някоя от рогатите. Дърветата се сепваха и поспираха, натежали от жегата.
С  вдигната над гъстите вежди дясна ръка, все едно козируваше, Белчо сънено  оглеждаше Вълчия друм. Скалите му се зъбеха като единаци. Лявата му ръка  попипваше за сопата. Че от човеци и от вълци, струваше му се, че трябва да се  пази. По здрач заприиждат, настръхнали, прегърбени, умълчани от глад. Полуокуцяло, старото куче  клечеше край стадото, с изплезен език. Душата му се събираше в шепата на Белчо, ослепяла и изморена... А друг приятел старецът нямаше, освен кучето. Скитането му сред дивото надра сърцето му до невяра в хората. Загуби пътеките към тях. Остана му едно човешко портретче на жена, с две поизвехнали, умъртвени незабравки, вместо очи. Като роса, спомените за верността се насъбираха по сините им венчелистчета и потопеше ли се в тях умореното Белчово сърце, затракваше равномерно като човешко време... Все едно пак бе жив. После падаше нощта и дневната дремливост ставаше изморително безсъние. Почти подлудяващо душевно стенание... Тихата лудост на нощната самота караше Белчо да става и ляга, да обикаля до премала тясната стая на козарската колиба. И мислеше, докато усетеше сърцето си, сгърчено. Замижаше, долепил очи до тясната пролука между гредите, и видеше ли някоя мъглява звезда си казваше:
- Ех, Божичко, раждаш ни да мрем в самотия!
После го застигаше умората, прегръщаше го, гърбом и го залюляваше. Зашумяваха тревите  от към пещерата. Снежнобяло сърне с рижи  петна по гърба и вратлето заплува през драките към Поилището. Живинка бе. От глад  забравяше страха от грабливите птици, които ловуваха нощем. Едва  родила,  кошутата  падна простреляна. С кървава кротост в очите и с майчина благословия облиза рижата звезда между двете ушета на новороденото и си отиде.. Детско бе сърцето на неукрепналото сърне. А крилата на грабливите му се струваха като черни облаци, които щяха да затиснат земята... Драките избодоха почти човешките му, непривично сини очи, докато бягаше от лаком ястреб... С после придобитото усещане на ослепелите за пространственост и ориентир, намираше  козето стадо на Белчо и току навираше устица  да бозае. Козите не го пъдеха, защото по украска не се различаваше от скокливите ярета, които като деца  го следяха с любопитство. Дружелюбно го побутваха с рогчета. Някоя от по-старите кози, го близваше по челцето, сякаш майка, която целува детето си. Щом се наситеше, сърнето тръгваше на обратно, въпреки че топлината на почти сродни му твари, му стигаше, все едно лек за слепота...
Някъде от към селото пропя петел. На развиделяване, нервното почукване по вратата на козарската колиба събуди стареца.
- Тия пущини си почесват рогите... - помисли си Белчо за козите и сънено им се скара.
Почукването се повтори. Немирникът не бе отбрал от дума. Белчо скокна и се огледа за сопата си, за да го разгони.
- Хай, махай се! – провикна се  старецът отвътре.
Открехна вратата, за да се увери, че козата си е отишла, но се ококори, страхливо. Не бе коза, а човек, със пепеляворуси вежди, под които почтително гледаха синьо-сиви очи. Състаряваща сивкава пепел лепнеше по бузите му, по изморените му, хлътнали  навътре скули, по измършавялото от ходене тяло и раздърпани дрехи.
- Що искаш, бре хайдук? – попита нервно старикът и стисна сопата си, готов да удари, ако непознатият понечеше да буйства.
- Паница мляко, чичо... Ще си я платя! – заяви мършавият.
- Тъй ще речете вие непознати: „Паница мляко”. Да грабиш ли си дошъл? Знам ви аз  вълци в овци кожи... - викна Белчо и тръшна вратата.
После му дожаля и отвори, че с Бога  живееха с бабичката. Все оставяха по паница мляко за бездомните пред портичката си. Помагаха с добра дума или съвет.
- Хай, влизай! – Белчо подкани непознатият – Как ти викат? На къде си?
- Калчо. По божи и по човешки работи, чичо! – отбеляза непознатият.
- Да не си дошъл за мен, Архангеле? – попита жаловито  старецът и се прекръсти.
- Рано ти е още, чичо! – засмя се мъжът и залочи от подадената паница. – Рано ни е, ама божа работа... То умре ли човек, губи само себе си.
- Пийни си, пийни, па после му мисли за умирането! – подкани Белчо. – То млякото на  мойте пущини  нямаля, все едно някой го пие нощес.
- Следи не оставя ли, да го уловиш? – попита  мършавият.
- Магесникът ги крие, сине! Магия ти казвам... Приказка!
- Аз в магесници и в икони не вярвам. Кръстя се пред силата що пълни и освобождава сърцето... Тя ми е Бог, тя ми е дявол.
- Млад си, сине! Но сгърчи ли се сърцето, иди, че му вярвай... Аха, аха ти се облещва оня свят.
В приказки се претъркули деня. Зачакаха нощния крадец. Старецът задряма, стиснал приклада на пушката си. А мършавият полегна на прага, запреструва се на заспал. Луната погали рижата звезда на синеокото. То проблея тихо и завири гладна муцунка под козите  стомаси. Мършавият отвори очи и се усмихна. Сърнето се озърна тревожно и избяга.
- Ставай, чичо!  Крадецът да догоним... – каза Калчо и зарони парче хляб в ръката си.
- Що ти е това, бре момче?  Огладня ли? Грехота е да знаеш... С хляб не се играе! - скара му старецът.
- Куршуми си правя, чичо! – смигна мъжът и излязоха – Ей, в онази пещера отиде.
- Ще види  той, как се граби  от чуждото – каза ядно Белчо и замери с пушката си.
Сърнето изсвири уплашено, заблъска се в стените на пещерата и току да побегне   застана, треперещо пред  цевта на козаря. Човешкият огън разкъсва писъчно същности. Окървавява майчините целувки, топлината, нежността, остават само незабравките между камъните... В премрежените от яд, очи на Белчо, сърнето изглеждаше като зверче, което не би се посвенил да убие, в името на своето си добруване.
- Чакай, чичо! – застана другият пред цевта. – Да  видим  ли моите, куршуми?
Старецът  кимна, а Калчо протегна  дланта към сърнето. Трохичките белееха  като сребърни парички. Синеокото се взря в Калчо. Подуши го и го близна по ръката. Една сълза се претъркули изпод старческия мерник. И незабравките от портретчето  живнаха.  В самотията, сякаш ти стига една ръка да те разтърси, да те опомни, да те събуди, че да  усетиш ласката ù.
Докато протягаше ръка към рижата звезда, старецът не усети, че Калчо се бе отдалечил по Вълчия друм, та извика след него:
- На къде, бре сине?
- По божи и по човешки работи, чичо! Да будя...

В една далечна страна...

Обичам да пиша грамотно
(Росица Георгиева) 

Винаги съм мислила, че книгите са много важна част от развитието на един млад човек.  Мнението ми е, че самото четене на книги е неизменна част от целия смисъл на това един човек да бъде грамотен.
Като млад човек на двадесет годишна възраст, с нетърпение очаквам момента, в който ще се реализирам като личност и ще поставя началото на допринасянето ми като такава, за развитието на нашето общество.
Разсъждавайки върху нещата от живота , които вълнуват цялото поколенение, от което съм част, достигам до онези кътчета от беглите ми спомени, които ме накараха да мисля по този начин.
Когато бях на доста по крехка възраст, баба  ми обичаше да ми разказва за един прекрасен свят, до който тайничко бягала всеки ден във мислите си.  Аз тогава не разбирах какво точно иска да ми каже с тази, иначе любима моя приказка.  Връщайки се назад във спомените, си спомням нейното лице, разказвайки историята, която ме накара и до днес да  мисля с толкова позитивизъм за този прекрасен свят.  И сега знам какво е успяла да ми даде, споделяйки ми тези красиви неща.  Бих искала да споделя част този кратък разказ, с надеждата, че той ще повлияе и на други.

В една далечна страна, където всичко е до болка красиво – черният път, чистият въздух, красивите хора със светли души- съшествувала страстта да се пише грамотно.  Тази страст е движещата сила, която карала хората да бъдат по щастливи, попадайки в света на книгите.
Книгите не били прсто купчина хартии с кожена подвързия. И, разбира се, не били прсто предмети или част от едно обикновено човешко ежедневие. Те били прозорец към светове, който откривал нови хоризонти за всеки дръзнал да ги отвори.  Те давали съвети, разсмивали и винаги успявали да изпълнят своя дълг.
Там книгите притежавали нещо много повече, от обикновени думички и препинателни знаци.  Те притежавали знания.  С това тяхно богатсво те успявали да направят този красив свят, още по-добро място за живеене.  Давали на малките деца повод да бъдат обгрижвани от техните родители, а на родителите поводи за размисъл, утеха в трудни моменти, и посоки към непознати земи и планети.
Когато стигаше до последното изречение от историята, аз разбира се почти се унасях в мсилите си, представяйки си този свят като част от моя- реалния. 
И като млад човек, изпълнен с мечти и амбиции за светлото бъдеще, си мисля , че днес в нашата реалност, сме успeли да забравим за магията, която носят книгите.  И се питам все по-често, само аз ли мисля така.  A, вие какво мислите ?

Един по-различен поглед


Оби4ам да пи6а грамотно
  (Иван Димов)


     Грамотното писане при смяна на кирилица и латиница става относително понятие, изобщо грамотността днес напълно доказва теорията на Айнщайн за относителността.
     Защото грамотното писане не винаги е най-удобният и бърз начин да изложиш мислите си. Обичайната замяна на букви и цифри /ч-4, ш-6/ в заглавието на това есе е поредното доказателство за това. Грамотността изисква инвестиция от време и труд, преди да предприемат такава инвестиция, младите хора се питат струва ли си. Резултатите са навсякъде около тях и в известна степен предполагат отговора на въпроса. Неграмотниците влагат труда и времето си в други посоки. И често успяват - доколкото успех може да бъде по-добрият стандарт на живот. Това демотивира желанието на обществото да инвестира в грамотността. А с присъствието си на висшите етажи на властта и бизнеса неграмотниците сякаш направо крещят на идващите поколения да се вгледат в тях и да не влагат труда и времето си в грамотност. Понякога не е необходимо да се гледа толкова нагоре и нависоко по обществените и социални стълби. Младежите може просто да си разкажат стария виц за ученика, който след 20 години познал своята учителка по палтото й. Каква по-добра илюстрация за съдбата на грамотния човек в обществото ни.
     Да - четенето развива въображението и влияе в положителна посока на грамотността. А "въображението е по-важно от знанието" според Айнщайн. Но факт е, че хората все по-малко четат и вече се говори за научни прогнози относно датата на отпечатване на последната печатна книга на планетата - 2080г. , а може би 2030г. Развитието на технологиите изпраща книгите на електронни носители. Без значение на какъв носител, тях пак ще ги има. Човекът не може да живее без своето въображение и няма да престане да го материализира на различни носители.
     Защото това, което не можем да загубим, е духовността, чиито носители са точно книгите. Те са комбинация от духовното и материално мислене на човечеството. В тяхната форма се оглежда материалното развитие на цивилизацията ни, а съдържанито им побира духовните ни постижения.
     Грамотността е графичен образ на човешкия интелект и като такъв образ тя рисува съвременното интелектуално състояние на обществото. Да обичаме да пишем грамотно означава да приемем, че прогресът е необходим, че искаме да сме част от духовното развитие на човешката цивилизация. Колкото и да не искаме да ни познаят след 20 години по старото палто.

Чудо на природата

„Оби4ам да пи6а грамотно”
 (Анита Николова)

Езикът! Какво чудно творение на природата е той! Още през IX век  българите, първи сред славяните, имат своя писменост, като двамата братя Кирил и Методий създават трети език в Европа. Днес отдавна това е забравено, а в сърцата ни не е останала и капка гордост, провокирана от този факт.
Езикът е моята гордост, тревога и болка. Всекидневно всички ние си служим с него. Пишем, говорим, мислим, а това доказва, че е жива система, която непрекъснато се изменя и допълва.  Езикът следва непрестанните промени в живота. С оглед на изучаването на чужди езици започват да се употребяват и много чужди думи, а те постепенно се наслагват и в езика. Това доказва, че промените са значими, като те засягат и писането на книжовен български език.
Оби4ам да пи6а грамотно! Това трябва да е девизът не само на учениците, а и на всички хора, защото езикът е общ за всички и не е редно правописът да бъде спазван единствено в училище. За съжаление хората не могат да осъзнаят какво значение има езикът за всички нас. Те го приемат за даденост, а това далеч не е така. Четенето и писането са двете занимания, които най-много развиват мисленето на хората. Ето защо е нужно всички ние да четем повече и да се стремим да говорим и пишем правилно. От една страна, това е проява на уважение към самите нас, а от друга, към езика.
Грамотното писане се превръща в много сериозен проблем в наши дни. Стряскащи са класациите затова колко неграмотно е българското население, но не само в  ученическа, а и в зряла възраст. Все по-тревожен е фактът, че учениците не пишат грамотно в клас, а какво ли остава за интернет пространството, където прекарват по-голямата част от времето си. Хората не правят разлика между писането на думи с “о” или “у”, “а” или “ъ”, а членуването се е превърнало в непосилна задача за по-голямата част от българския народ. За съжаление съвременните българи искат да покажат, че са в крак с модните тенденции на обличане и говорене, използвайки чужди думи, но не се замислят, че няма нищо по-ценно от това да са грамотни. За да пише един човек правилно, не е необходимо цял живот да се разхожда с речник в ръка, за да се консултира за онова, в което не е сигурен или не знае, а е нужно да усвои някои прости правила и да чете много книги, които да изградят от части и неговата езикова култура. Проблемът с грамотното писане е твърде сериозен, но наред с него трябва да прибавим и още един – интернет общуването. За съжаление то заема една голяма част от времето ни и същевременно с това служи за утвърждаване на едни от най-вредните ни навици, що се отнася до правилното писане на съвременен български език. В интернет пространството обичаме да пишем на латиница вместо на кирилица, дори заменяме букви като “ш”, “щ” с “6”, а “ч” с “4”. Така си създаваме една собствена графична система, с която си служим. Освен това обичаме и съкращенията –“np” вместо “няма проблем” или “Oh, my God “ вместо “О, Боже мой”. И в тази мрачна картина е редно да добавя, че пунктуацията въобще липсва. Кой ли се сеща за точки и запетаи, след като не използва пълноценно всички букви от азбуката. Уви, това е реалността. Многократно употребих “за съжаление”, а това доказва, че проблемите, касаещи грамотното писане, са много. Като имаме предвид бързо развиващите се нови технологии, не бива да забравяме, че съществува тенденцията те още повече да се задълбочат, а това е сериозен проблем, тъй като касае бъдещето на езика, на който говорим и пишем.
Изкушенията пред нас са много, утре ще се удвоят. Това е безспорен факт. Ще има хора, които ще ни убеждават, че знанието няма значение, а ние не трябва да им вярваме! Ще има и такива, които ще твърдят, че грамотното писане е само за зубрачите, то тях не бива да слушаме. Важно е да бъдем такива, каквито сме и да се стремим да се развиваме непрекъснато, за да сме в крак с всичко около нас, което  не спи, а се движи, върти и променя. 
“Обичам да пиша грамотно” – трябва да го покажем на дело, а не да го говорим на думи. Нека това да бъде нашата ръководна цел, защото няма нищо по-ценно от това да си грамотен и добре образован. А дали си on-line или off-line, то бъди грамотен, защото така ще покажеш уважение към самия себе си и към езика!

АЗ "Оби4ам да пи6а грамотно!'' ?!

  АЗ  "Оби4ам да пи6а грамотно!'' ?! 
(Симона Захариева)

Нека първо да си изясним значението на думата ,,грамотност'' ! Грамотността е способността за четене и писане. Стандартите за грамотност са различни в различните общества. В съвременен контекст терминът предполага четене и писане на ниво, достатъчно за осъществяване на писмена комуникация. В някои случаи се включват и други умения, като елементарно смятане или компютърни умения.
След това кратко,но ясно изяснение на думичката,нека да погледнем и няколко факта,които се разпростират около нея . 
,,България е в дъното на класацията по четивна грамотност. Резултатите за България не са изненадващи и потвърждават изводите от предишното издание на PISA през 2006, както и от матурите през последните три години. А именно, че българското образование е предимно теоретично, с остарели учебни планове и далеч от идеята да преподава умения за справяне в живота и за решаване на проблеми.  '' - НО ЗАЩО ?! 
Всеки един от нас мисли ,че знае и може всичко ,но дали е така?! Замисляли ли сте се колко много НЕ знаем и колко много остава да научим!! 
Знанието е сила и могъщество ,което се връчва на хора,които го оценяват и се стремят към него. Който търси-намира. За наше щастие в днешното ни общество и време има куп информация за нужното.С други думи, нуждата от познание е субективно явление, вътрешен импулс, който обаче винаги цели разрешаване на дадена реална „задача” в нашия обективен живот. 
Днешните поколения не оценяват богатството,което им е дадено БЕЗ НИКАКВО УСЛОВИЕ !! Голяма част от българските тийнейджъри имат ,,жаргон'' ,който автоматично ги прави НЕГРАМОТНИ !! Това е малка част от ,,тийн жаргона'',който използват младежите в днешно време : 
* Какво е 44? - Чао,чао на Интернет-езика на тийнейджърите.
* А bb? Бай-бай.
* На обикновен въпрос като: "Къде ти е якето?", родителят може да получи необикновен отговор като "ДДЗ!" ('де да знам).
* Дори в ученическите съчинения често могат да се видят четворки и шестици на мястото на буквите "ч" и "ш".
В интернет мрежата нещата стоят по този начин : 
- zdr ko pr?

(Здравей, какво правиш?)

- cukam CS

(Играя на Counter Strike - б. р. - популярна компютърна игра)

- 4 jul Marilyn Manson v Sf, az 6e hoa s 1fr, u?

(На 4 юли Мерилин Менсън идва в София, аз ще ходя на концерта му с един приятел, а ти?)

- verno li ve, br, mn int, ma ddz - ako me pusnat

(Вярно ли, бе, браво, много интересно, ама 'де да знам - ако ме пуснат)

- spox we, kaim, 4e si s nas

(Спокойно, бе, кажи им, че си с нас)

- ima vr, np

(Има време, няма проблеми)

- zn, ma da ti kaa

(Знам, но да ти кажа)

- 10x, brato4ka, are CS?

(Тенкс (благодаря) , браточка, аре да поиграем Counter Strike) .

Това е една малка частица от всичко онова,което пишем в интернет пространството !! 

БЪДЕТЕ ГРАМОТНИ !! УЧЕТЕ СЕ !! ПИШЕТЕ НА КИРИЛИЦА !! 
ОЦЕНЕТЕ ТОВА,КОЕТО ВИ Е ДАДЕНО !! 
БЪДЕТЕ ГРАМОТНИ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ !! 
PI6ETE GRAMOTNO ! 


Tuesday, 4 October 2011

Измеренията на богатството

Разгръщането на идеята за грамотност обхваща полето на комуникации – обширна, заблатена местност, осеяна с плуващи? пясъци (виж как се наричат точно) и всевъзможни капани. Тук застава следващият ми Пръв – с меча на рационалността - разумен, полезен, целесъобразен и реалистичен като скала.



ОБИ4АМ ДА ПИ6А ГРАМОТНО?
(Кристиан Димитров)

  От създаването на азбуката до днес всеки пише с интерес. От писма, чат и новини, всеки желае да се осведоми.
               30 букви са ни подарени, за да използваме и да сме грамотно уредени. В ежедневието ни употребяваме стотици пъти едни и същи букви, подредени, словесно обогатени, в различни срички и думи. Комуникацията ни дава възможност да общуваме и контактуваме по различни начини и на различни места. Официалната или неофициалната кореспонденция са начин и стил на работа и ежедневие. Възможността да се изразяваме и пишем правилно и еднакво ни предоставя шанса да се разбираме помежду си и да говорим на един език.
               С внедряването и развитието на високите технологии, с напредването на кибернетиката и електронната търговия, с внедряването на нови уреди и успешния напредък на роботизацията и механизацията животът на човека се промени. Това е част от развитието на човечеството. Все повече подрастващи деца с всяко ново поколение се сблъскват с все по-развити технологии и един разговор и предаване на мисли чрез интернет се превръща в нов начин на общуване. Обозначени нови символи, общоприети сигли и имот-икони са нов стил и начин на живот. Усилието да се съхрани богатството на езика, символите и книжовната реч понякога губят надмощието си над новите общоприети „закони”. Пренебрегването на нормите на книжовния език би довело до анархия и нарушения в комуникацията, дори до банкови, финансови, търговски и правни грешки. Един грешен символ, буква или знак може да повлече след себе си до големи загуби в даден сектор на икономиката чрез препращане на електронно съобщение. Подобен род грешки са недопустими в биологията, военното разузнаване за подводни и надземни съобщения, в математиката и дори в медицината. Затова точното изписване, еднаквите стандарти, които се подценяват са разковничето и тайната на общуването.
               Светът става различен. Всичко около нас се променя. Но правописа и азбуката ни са най-голямото ни богатство и трябва да ги съхраним независимо от усилията ни. „Обичам да пиша грамотно” е гордостта и мотото на всеки българин. Това е и желанието на всеки да се интегрира и да бъдем един народ и едно цяло.

Без някои неща не може...

Грамотност – обширна територия за завладяване, обхваната от една средно дълга дума ( 3 срички все пак). Естествено, първата фронтова линия е на кота правопис, където дори редовата запетайка може да е от решаващо значение за Битката. Тук са основните ми бойци – ветераните на словото, темелите на Армията ми. Генералът ми на тази позиция е мъдър и опитен войн, който носи безценния си щит, изкован от мощната сплав на Иронията.


ОБИ4АМ ДА ПИ6А ГРАМОТНО?
(Красимир Георгиев)




Обичам да чета. Много. И да пиша. Грамотно. Не е тайна обаче, че грамотното писане става все по-голяма рядкост в наши дни. Помня времето на първите компютри, шрифтовете Хебър и Тимок, вечните проблеми с кирилицата и честия отговор на съобщенията, написани на кирилица: „NE SE CHETE!!!“. Тези времена обаче отдавна отминаха, компютрите днес се справят отлично с кирилицата... но това май не помага особено. Дъщеря ми е точно от поколението, на което казвам 46 - тия, дето и да знаят, не им пука, че на клваиатурата има  „Ч“ и „Ш“, а граматическите правила за тях са като ограниченията за скоростта – спазват се само ако има КАТ в храстите (респ. ако има даскал в близост). Ох, знам че звуча старомодно... Все си казвах, че няма да тормозя собствените си деца със скучно дуднене колко е важно това или онова, ще съм широко скроен и толерантен баща, който ще се променя в крак с времето и ще проявява разбиране към начина на живот на по-младите и ще ги подкрепя. Да де, ама ей ме на сега – шокиран и ужасен от новото, с чувство за неадекватност и неразбиране на това което се случва с нашия език. И вече не са само децата. Много от вече порасналите и работещи хора също не умеят да пишат грамотно. Дори и такива, които се прехранват с писане. Необходимо ли е да привеждам примери? "Премиерът дари картина на Пикасо" - вестникарско заглавие, което явно ни информира, че премиерът е дарил покойният Пикасо с някаква картина... 
            Онзи ден получавам запитване по електронната поща:  
         
************
моля за вашата оферта за превоз на ................. по следните дестинаций ............. в случаи на необходимост 088............
************
            Праща ми го мой познат. Звъннах му.
            - Еееее де, аре не издребнявай!  Главни букви, запетаи – кво толкоз? Тва няма значение, то думите са важни! - гласеше сърцатият му отговор.
            - Пълен член?
            - Ми не го помня за кво беше.
            - Ами дестинаций? С и-кратко?
            - Ама то така си се пише! Провери, ако не вярваш.
            Ми не вярвам. Добре, де, няма да издребнявам. Ще гледам отвисоко на нещата и няма да се втелявам по разни детайли. Тъй де, време е да вляза и аз в тон с новото. Окрилен от това вълнуващо решение се метнах към компютъра и сътворих Офертата. Дъ Офертата. Пратих му я. Звъни ми оня след малко и блее в слушалката:
            - Ама ква е тая оферта бе? Нищо не и се разбира! Цената що е такава?! Нещо си объркал!
            - Не съм объркал бе! - отвръщам смело - Всичко си е наред! Ако не вярваш, провери!
            По-късно след обед седим си двамцата в едно кафене и му разяснявам стъпките  в изготвянето на офертата, за да се убеди сам, че всичко е слънце.
            - Гледай сега, тук имаме пет пъти това плюс онова: 5*30+6=156 - обяснявам пишейки, а той гледа и мига.
            - Амаааа, чакай, чакай малко, не може така, тук трябват скоби! 5*(30+6)=180
            - Аре ти пък сега, скоби някакви, то цифрите са важни! - отвръщам му - После имаме 15 процента върху цялата сума, или: 180*15=2700, нали така? - при което нашия пак започва да мига още по-усърдно и да се чеше:
            - Ама не може така бе, то това са проценти!
            - Е и какво? - контрирам аз.
            - Ами трябва да е 180*0,15!
            - Е, не - казвам - Сега за запетайките ли ще се ядем? - и без да му оставя време да си поеме дъх довършвам:
            - Та значи събираш тук, изваждаш там и накрая имаш оферта - и изписвам старателно „35264,00 лв.“ - Това без ДДС.
            - Глупости!!! - изревава онзи - Тва 2700 дето го получи по-горе не е вярно, и освен това тук си го написал не 2700, което пак повтарям НЕ Е ВЯРНО, а 27000!!! Това е абсурд!
            - Не е така - отговарям хладнокръвно - Две хиляди и седемстотин се пише точно така: „27000“. Сигурен съм, а ти ако не вярваш – провери!
            Мигането му прераства в тикове, но след малко физиономията му внезапно се прояснява и двамата започваме да се смеем.
            - Схванах - казва - Ама при цифрите така не може!
            - Е, - отвърнах му – а според мен и при писането така не може.
            Дадох му вярната оферта и се разделихме. Не знам обаче дали имаше много смисъл от упражнението, макар че беше забавно.
            Вечерта, набрал обороти от ползотворния следобед, привиках щерката:
            - Слушай, чедо! - рекох й - Ти знаеш ли кога се ползва пълен член?
            Оказа се, че знае. Запетайки? Знае. Кога се пише "ии" и кога "ий"? И това знае.
            - А защо не ползваш тези знания бе, дете?
            - Че що да ги ползвам? С тях - без тях, все тая.
            - Добре, добре, утре си с мен на кормуване, нали помниш? - милата, тамън се беше записала на шофьорски курс.
            – Помня – ухили се госпожицата.
            Измъкнах се по тъмна доба, без обяснения, с реалния риск, жена ми да помисли, че ме е треснала критическата и съм завъдил любовница. На сутринта всичко беше готово и подсвирквайки си весело поведох ненагледната ми щерка към колата.
            - Аре сядай - викам й.
            - Ама къде е седалката? - кокори се горкото.
            - Аре пък ти, може и без седалка, сложил съм ти табуретка.
            - Ами мигачите?.
            - Ти пък кво си се затюхкала, тя и без тях си върви колата.
            - Тука няма да седна!
            - Що?
            - Ами скоростите къде са?
            - Там са си.
            - Топката я няма!
            - Че за какво ти е?
            - Ами за удобство! - почти ревна хлапето.
            - Верно - съгласих се - то може и без тия неща, ама с тях е по-хубаво, нали?
            Кима.
            - Повярвай ми - рекох ѝ - И в писането, и навсякъде, може без много неща. Ама с някои неща просто е по-удобно. За всички ни. Без мигач може, но никой не те разбира накъде отиваш. Без запетайки може, но рискуваш да те разберат погрешно. Може и без пълен член, но употребата му най-малкото показва, че човекът срещу теб е образован. Грамотен.
            И след тая тирада се отправих нещастно към най-тъмното и прашно ъгълче на иначе слънчевия ни апартамент, в тъжен опит да преживея факта, че най-накрая, въпреки всичките си обещания и добри намерения съм се превърнал в един дуднещ, мърморещ и досаден старец...

Първи лъчи

Точно в момента, когато Облаците на съмнението започнаха да хвърлят сивите сенки на безсмислието над призива ми за Битка, се появиха те – моите генерали – Първите, най-смелите. Всеки от тях дойде с различно оръжие на мисълта и индивидуална стратегия за Атака и донесе Надеждата за Осъществяване.
Ето и позициите, на които събираме войните на Светлината:

По-дългосрочните стратегии засягат почти магичното умение на Различната гледна точка. Възможността да „влезеш в чужда кожа” и да погледнеш нещата с различни очи, от най-неочаквани аспекти е неоценима за дългосрочните ни планове и е неотменна част на духовната и емоционална Грамотност, без която Светлината би била само метафора.



НОВО НАЧАЛО
(Анна Пенкова)



Чували ли сте някога онова „Щрак”, което преобръща живота напълно? Хайде, не бъдете толкова скучни. Защо отваряте само кутиите със спомени от големите ви любови? Да ви кажа, изобщо не е задължително щракването да е любовно... Важна е Светлината. Винаги я има, като лъч, който води погледа до пръстите на щракащия. Това уточнение беше за да подправя историята с милимунда драматизъм! Не знам за вас, но аз чух моето „Щрак” на едно погребение...
Буците пръст биеха по капака на ковчега, като по гигантски барабан – „Дум! Дум! Дум! ...”. Изведнъж разбрах езика им и... Нищо вече не беше същото!

* * *
„Всичко се случи точно на време. Бях изпаднала в пълна безизходица. Цялото ми семейство гладуваше. Мъжът ми – този непрокопсаник – беше си бил пръчката при поредната разгонена женска и ме заряза с десет гладни гърла. А аз бях отново бременна. Какво ли ни чакаше? Тогава я видях – Светлината! Идваше някъде отгоре и забиваше лъчите си право в малък отвор отстрани на ковчега. Затичах се, едва тътреща огромния си корем и дългата, гола опашка. Наложи се да използвам острите си зъби, за да разширя отвора и да се вмъкна в ковчега. Красота! Вътре имаше цял-целеничък пресен труп. Децата ми, аз, всички бяхме спасени! Щяхме да се храним от това тяло достатъчно дълго, че да родя следващото мише поколение и да си намеря нов, по-надежден мъж, който да се грижи за нас!”

* * *
„Глупаво е човешкото същество понякога... – мислех си докато буците пръст тропаха по капака на ковчега ми – „Дум, дум...”, а аз си лежах спокойна. Най-после спокойна, заспала завинаги... Тогава чух странен, стържещ звук до ухото си и я видях – Светлината. Някаква мишка правеше дупка в дървото и лъчите влизаха вътре. И разбрах -  трябва да ги последвам, за да отида в по-добрия отвъден свят, готова за ново начало. Напуснах старата, проядена от ужасната болест черупка на тялото си и се слях със Светлината.”

* * *
Над ковчега всички плачеха... Червените им, измъчени от безкрайните болезнени нощи до болничното легло очи, най-после можеха да плачат без да се крият. Не! Не плачеха всички! Гробарят, който хвърляше с отсечени движения пръст с лопатата си, беше само замислен. От стотиците му срещи със Смъртта беше започнал да я приема спокойно. Тогава дойде Светлината. Кратък проблясък, лъч, който дойде някъде отгоре, пречупи се в лопатата му и се заби в ковчега на мъртвата. И светът се промени! Гробарят чу своето „Щрак” и проумя – умираха тези, които се бяха отказали от живота – самотните, нещастните, отчаяните, тези, които нямаха сили да следват мечтите си, които се отказваха от тях, бягаха от тях и нямаха смелост да се хвърлят в обятията на живота.
Буците пръст биеха по капака на ковчега, като по обреден барабан – „Дум, дум...” – и Гробарят разбра техния език. Реши, че няма да умре ей така, без да сбъдне мечтата си да стане барабанист!