Бялото сърне

"Да пишеш, е все едно да градиш нов свят. И ако  в този свят,  думите  са основите и по тях има пукнатини, то граденото рухва или с времето се забравя. Да твориш, е да оставиш къс от себе си, а забравата да остава безсилна пред сътвореното..."

Бялото сърне

(Петя Цанева)

Високо над скалите, по левия бряг на реката, пълзеше коларският път. Провираше се през поляните, покрай опустелите овощни градини и дерета. Люляковата гора разпъваше  гроздовидни, тъмновиолетови съцветия. Слънцето се вмъкваше между тях и се губеше под скалните венци на пещерите.

Между камъните на старата керемидарница, в Поилището дремеха Белчовите кози. Там дето пиеше добитък и сърни...

Безветреното време потреперваше. Маранята пречупваше далечината и за простото човешко око дърветата и драките се раздвижваха и запристъпяха, еднокраки, болезнено протегнали клони. Унесеният звън на хлопка току понадигаше някоя от рогатите. Дърветата се сепваха и поспираха, натежали от жегата.

С  вдигната над гъстите вежди дясна ръка, все едно козируваше, Белчо сънено  оглеждаше Вълчия друм. Скалите му се зъбеха като единаци. Лявата му ръка  попипваше за сопата. Че от човеци и от вълци, струваше му се, че трябва да се  пази. По здрач заприиждат, настръхнали, прегърбени, умълчани от глад. Полуокуцяло, старото куче  клечеше край стадото, с изплезен език. Душата му се събираше в шепата на Белчо, ослепяла и изморена... А друг приятел старецът нямаше, освен кучето. Скитането му сред дивото надра сърцето му до невяра в хората. Загуби пътеките към тях. Остана му едно човешко портретче на жена, с две поизвехнали, умъртвени незабравки, вместо очи. Като роса, спомените за верността се насъбираха по сините им венчелистчета и потопеше ли се в тях умореното Белчово сърце, затракваше равномерно като човешко време... Все едно пак бе жив. После падаше нощта и дневната дремливост ставаше изморително безсъние. Почти подлудяващо душевно стенание... Тихата лудост на нощната самота караше Белчо да става и ляга, да обикаля до премала тясната стая на козарската колиба. И мислеше, докато усетеше сърцето си, сгърчено. Замижаше, долепил очи до тясната пролука между гредите, и видеше ли някоя мъглява звезда си казваше:

- Ех, Божичко, раждаш ни да мрем в самотия!

После го застигаше умората, прегръщаше го, гърбом и го залюляваше. Зашумяваха тревите  от към пещерата. Снежнобяло сърне с рижи  петна по гърба и вратлето заплува през драките към Поилището. Живинка бе. От глад  забравяше страха от грабливите птици, които ловуваха нощем. Едва  родила,  кошутата  падна простреляна. С кървава кротост в очите и с майчина благословия облиза рижата звезда между двете ушета на новороденото и си отиде.. Детско бе сърцето на неукрепналото сърне. А крилата на грабливите му се струваха като черни облаци, които щяха да затиснат земята... Драките избодоха почти човешките му, непривично сини очи, докато бягаше от лаком ястреб... С после придобитото усещане на ослепелите за пространственост и ориентир, намираше  козето стадо на Белчо и току навираше устица  да бозае. Козите не го пъдеха, защото по украска не се различаваше от скокливите ярета, които като деца  го следяха с любопитство. Дружелюбно го побутваха с рогчета. Някоя от по-старите кози, го близваше по челцето, сякаш майка, която целува детето си. Щом се наситеше, сърнето тръгваше на обратно, въпреки че топлината на почти сродни му твари, му стигаше, все едно лек за слепота...

Някъде от към селото пропя петел. На развиделяване, нервното почукване по вратата на козарската колиба събуди стареца.

- Тия пущини си почесват рогите... - помисли си Белчо за козите и сънено им се скара.

Почукването се повтори. Немирникът не бе отбрал от дума. Белчо скокна и се огледа за сопата си, за да го разгони.

- Хай, махай се! – провикна се  старецът отвътре.

Открехна вратата, за да се увери, че козата си е отишла, но се ококори, страхливо. Не бе коза, а човек, със пепеляворуси вежди, под които почтително гледаха синьо-сиви очи. Състаряваща сивкава пепел лепнеше по бузите му, по изморените му, хлътнали  навътре скули, по измършавялото от ходене тяло и раздърпани дрехи.

- Що искаш, бре хайдук? – попита нервно старикът и стисна сопата си, готов да удари, ако непознатият понечеше да буйства.

- Паница мляко, чичо... Ще си я платя! – заяви мършавият.

- Тъй ще речете вие непознати: „Паница мляко”. Да грабиш ли си дошъл? Знам ви аз  вълци в овци кожи... - викна Белчо и тръшна вратата.

После му дожаля и отвори, че с Бога  живееха с бабичката. Все оставяха по паница мляко за бездомните пред портичката си. Помагаха с добра дума или съвет.

- Хай, влизай! – Белчо подкани непознатият – Как ти викат? На къде си?

- Калчо. По божи и по човешки работи, чичо! – отбеляза непознатият.

- Да не си дошъл за мен, Архангеле? – попита жаловито  старецът и се прекръсти.

- Рано ти е още, чичо! – засмя се мъжът и залочи от подадената паница. – Рано ни е, ама божа работа... То умре ли човек, губи само себе си.

- Пийни си, пийни, па после му мисли за умирането! – подкани Белчо. – То млякото на  мойте пущини  нямаля, все едно някой го пие нощес.

- Следи не оставя ли, да го уловиш? – попита  мършавият.

- Магесникът ги крие, сине! Магия ти казвам... Приказка!

- Аз в магесници и в икони не вярвам. Кръстя се пред силата що пълни и освобождава сърцето... Тя ми е Бог, тя ми е дявол.

- Млад си, сине! Но сгърчи ли се сърцето, иди, че му вярвай... Аха, аха ти се облещва оня свят.

В приказки се претъркули деня. Зачакаха нощния крадец. Старецът задряма, стиснал приклада на пушката си. А мършавият полегна на прага, запреструва се на заспал. Луната погали рижата звезда на синеокото. То проблея тихо и завири гладна муцунка под козите  стомаси. Мършавият отвори очи и се усмихна. Сърнето се озърна тревожно и избяга.

- Ставай, чичо!  Крадецът да догоним... – каза Калчо и зарони парче хляб в ръката си.

- Що ти е това, бре момче?  Огладня ли? Грехота е да знаеш... С хляб не се играе! - скара му старецът.

- Куршуми си правя, чичо! – смигна мъжът и излязоха – Ей, в онази пещера отиде.

- Ще види  той, как се граби  от чуждото – каза ядно Белчо и замери с пушката си.

Сърнето изсвири уплашено, заблъска се в стените на пещерата и току да побегне   застана, треперещо пред  цевта на козаря. Човешкият огън разкъсва писъчно същности. Окървавява майчините целувки, топлината, нежността, остават само незабравките между камъните... В премрежените от яд, очи на Белчо, сърнето изглеждаше като зверче, което не би се посвенил да убие, в името на своето си добруване.

- Чакай, чичо! – застана другият пред цевта. – Да  видим  ли моите, куршуми?

Старецът  кимна, а Калчо протегна  дланта към сърнето. Трохичките белееха  като сребърни парички. Синеокото се взря в Калчо. Подуши го и го близна по ръката. Една сълза се претъркули изпод старческия мерник. И незабравките от портретчето  живнаха.  В самотията, сякаш ти стига една ръка да те разтърси, да те опомни, да те събуди, че да  усетиш ласката ù.

Докато протягаше ръка към рижата звезда, старецът не усети, че Калчо се бе отдалечил по Вълчия друм, та извика след него:

- На къде, бре сине?

- По божи и по човешки работи, чичо! Да будя...