В една далечна страна...

Обичам да пиша грамотно

(Росица Георгиева) 

Винаги съм мислила, че книгите са много важна част от развитието на един млад човек.  Мнението ми е, че самото четене на книги е неизменна част от целия смисъл на това един човек да бъде грамотен.

Като млад човек на двадесет годишна възраст, с нетърпение очаквам момента, в който ще се реализирам като личност и ще поставя началото на допринасянето ми като такава, за развитието на нашето общество.

Разсъждавайки върху нещата от живота , които вълнуват цялото поколенение, от което съм част, достигам до онези кътчета от беглите ми спомени, които ме накараха да мисля по този начин.

Когато бях на доста по крехка възраст, баба  ми обичаше да ми разказва за един прекрасен свят, до който тайничко бягала всеки ден във мислите си.  Аз тогава не разбирах какво точно иска да ми каже с тази, иначе любима моя приказка.  Връщайки се назад във спомените, си спомням нейното лице, разказвайки историята, която ме накара и до днес да  мисля с толкова позитивизъм за този прекрасен свят.  И сега знам какво е успяла да ми даде, споделяйки ми тези красиви неща.  Бих искала да споделя част този кратък разказ, с надеждата, че той ще повлияе и на други.

В една далечна страна, където всичко е до болка красиво – черният път, чистият въздух, красивите хора със светли души- съшествувала страстта да се пише грамотно.  Тази страст е движещата сила, която карала хората да бъдат по щастливи, попадайки в света на книгите.

Книгите не били прсто купчина хартии с кожена подвързия. И, разбира се, не били прсто предмети или част от едно обикновено човешко ежедневие. Те били прозорец към светове, който откривал нови хоризонти за всеки дръзнал да ги отвори.  Те давали съвети, разсмивали и винаги успявали да изпълнят своя дълг.

Там книгите притежавали нещо много повече, от обикновени думички и препинателни знаци.  Те притежавали знания.  С това тяхно богатсво те успявали да направят този красив свят, още по-добро място за живеене.  Давали на малките деца повод да бъдат обгрижвани от техните родители, а на родителите поводи за размисъл, утеха в трудни моменти, и посоки към непознати земи и планети.

Когато стигаше до последното изречение от историята, аз разбира се почти се унасях в мсилите си, представяйки си този свят като част от моя- реалния. 

И като млад човек, изпълнен с мечти и амбиции за светлото бъдеще, си мисля , че днес в нашата реалност, сме успeли да забравим за магията, която носят книгите.  И се питам все по-често, само аз ли мисля така.  A, вие какво мислите ?