Без някои неща не може...

Грамотност – обширна територия за завладяване, обхваната от една средно дълга дума ( 3 срички все пак). Естествено, първата фронтова линия е на кота правопис, където дори редовата запетайка може да е от решаващо значение за Битката. Тук са основните ми бойци – ветераните на словото, темелите на Армията ми. Генералът ми на тази позиция е мъдър и опитен войн, който носи безценния си щит, изкован от мощната сплав на Иронията.

ОБИ4АМ ДА ПИ6А ГРАМОТНО?

(Красимир Георгиев)

Обичам да чета. Много. И да пиша. Грамотно. Не е тайна обаче, че грамотното писане става все по-голяма рядкост в наши дни. Помня времето на първите компютри, шрифтовете Хебър и Тимок, вечните проблеми с кирилицата и честия отговор на съобщенията, написани на кирилица: „NE SE CHETE!!!“. Тези времена обаче отдавна отминаха, компютрите днес се справят отлично с кирилицата... но това май не помага особено. Дъщеря ми е точно от поколението, на което казвам 46 - тия, дето и да знаят, не им пука, че на клваиатурата има  „Ч“ и „Ш“, а граматическите правила за тях са като ограниченията за скоростта – спазват се само ако има КАТ в храстите (респ. ако има даскал в близост). Ох, знам че звуча старомодно... Все си казвах, че няма да тормозя собствените си деца със скучно дуднене колко е важно това или онова, ще съм широко скроен и толерантен баща, който ще се променя в крак с времето и ще проявява разбиране към начина на живот на по-младите и ще ги подкрепя. Да де, ама ей ме на сега – шокиран и ужасен от новото, с чувство за неадекватност и неразбиране на това което се случва с нашия език. И вече не са само децата. Много от вече порасналите и работещи хора също не умеят да пишат грамотно. Дори и такива, които се прехранват с писане. Необходимо ли е да привеждам примери? "Премиерът дари картина на Пикасо" - вестникарско заглавие, което явно ни информира, че премиерът е дарил покойният Пикасо с някаква картина... 

            Онзи ден получавам запитване по електронната поща:  

         

************

моля за вашата оферта за превоз на ................. по следните дестинаций ............. в случаи на необходимост 088............

************

            Праща ми го мой познат. Звъннах му.

            - Еееее де, аре не издребнявай!  Главни букви, запетаи – кво толкоз? Тва няма значение, то думите са важни! - гласеше сърцатият му отговор.

            - Пълен член?

            - Ми не го помня за кво беше.

            - Ами дестинаций? С и-кратко?

            - Ама то така си се пише! Провери, ако не вярваш.

            Ми не вярвам. Добре, де, няма да издребнявам. Ще гледам отвисоко на нещата и няма да се втелявам по разни детайли. Тъй де, време е да вляза и аз в тон с новото. Окрилен от това вълнуващо решение се метнах към компютъра и сътворих Офертата. Дъ Офертата. Пратих му я. Звъни ми оня след малко и блее в слушалката:

            - Ама ква е тая оферта бе? Нищо не и се разбира! Цената що е такава?! Нещо си объркал!

            - Не съм объркал бе! - отвръщам смело - Всичко си е наред! Ако не вярваш, провери!

            По-късно след обед седим си двамцата в едно кафене и му разяснявам стъпките  в изготвянето на офертата, за да се убеди сам, че всичко е слънце.

            - Гледай сега, тук имаме пет пъти това плюс онова: 5*30+6=156 - обяснявам пишейки, а той гледа и мига.

            - Амаааа, чакай, чакай малко, не може така, тук трябват скоби! 5*(30+6)=180

            - Аре ти пък сега, скоби някакви, то цифрите са важни! - отвръщам му - После имаме 15 процента върху цялата сума, или: 180*15=2700, нали така? - при което нашия пак започва да мига още по-усърдно и да се чеше:

            - Ама не може така бе, то това са проценти!

            - Е и какво? - контрирам аз.

            - Ами трябва да е 180*0,15!

            - Е, не - казвам - Сега за запетайките ли ще се ядем? - и без да му оставя време да си поеме дъх довършвам:

            - Та значи събираш тук, изваждаш там и накрая имаш оферта - и изписвам старателно „35264,00 лв.“ - Това без ДДС.

            - Глупости!!! - изревава онзи - Тва 2700 дето го получи по-горе не е вярно, и освен това тук си го написал не 2700, което пак повтарям НЕ Е ВЯРНО, а 27000!!! Това е абсурд!

            - Не е така - отговарям хладнокръвно - Две хиляди и седемстотин се пише точно така: „27000“. Сигурен съм, а ти ако не вярваш – провери!

            Мигането му прераства в тикове, но след малко физиономията му внезапно се прояснява и двамата започваме да се смеем.

            - Схванах - казва - Ама при цифрите така не може!

            - Е, - отвърнах му – а според мен и при писането така не може.

            Дадох му вярната оферта и се разделихме. Не знам обаче дали имаше много смисъл от упражнението, макар че беше забавно.

            Вечерта, набрал обороти от ползотворния следобед, привиках щерката:

            - Слушай, чедо! - рекох й - Ти знаеш ли кога се ползва пълен член?

            Оказа се, че знае. Запетайки? Знае. Кога се пише "ии" и кога "ий"? И това знае.

            - А защо не ползваш тези знания бе, дете?

            - Че що да ги ползвам? С тях - без тях, все тая.

            - Добре, добре, утре си с мен на кормуване, нали помниш? - милата, тамън се беше записала на шофьорски курс.

            – Помня – ухили се госпожицата.

            Измъкнах се по тъмна доба, без обяснения, с реалния риск, жена ми да помисли, че ме е треснала критическата и съм завъдил любовница. На сутринта всичко беше готово и подсвирквайки си весело поведох ненагледната ми щерка към колата.

            - Аре сядай - викам й.

            - Ама къде е седалката? - кокори се горкото.

            - Аре пък ти, може и без седалка, сложил съм ти табуретка.

            - Ами мигачите?.

            - Ти пък кво си се затюхкала, тя и без тях си върви колата.

            - Тука няма да седна!

            - Що?

            - Ами скоростите къде са?

            - Там са си.

            - Топката я няма!

            - Че за какво ти е?

            - Ами за удобство! - почти ревна хлапето.

            - Верно - съгласих се - то може и без тия неща, ама с тях е по-хубаво, нали?

            Кима.

            - Повярвай ми - рекох ѝ - И в писането, и навсякъде, може без много неща. Ама с някои неща просто е по-удобно. За всички ни. Без мигач може, но никой не те разбира накъде отиваш. Без запетайки може, но рискуваш да те разберат погрешно. Може и без пълен член, но употребата му най-малкото показва, че човекът срещу теб е образован. Грамотен.

            И след тая тирада се отправих нещастно към най-тъмното и прашно ъгълче на иначе слънчевия ни апартамент, в тъжен опит да преживея факта, че най-накрая, въпреки всичките си обещания и добри намерения съм се превърнал в един дуднещ, мърморещ и досаден старец...