Първи лъчи

Точно в момента, когато Облаците на съмнението започнаха да хвърлят сивите сенки на безсмислието над призива ми за Битка, се появиха те – моите генерали – Първите, най-смелите. Всеки от тях дойде с различно оръжие на мисълта и индивидуална стратегия за Атака и донесе Надеждата за Осъществяване.

Ето и позициите, на които събираме войните на Светлината:

По-дългосрочните стратегии засягат почти магичното умение на Различната гледна точка. Възможността да „влезеш в чужда кожа” и да погледнеш нещата с различни очи, от най-неочаквани аспекти е неоценима за дългосрочните ни планове и е неотменна част на духовната и емоционална Грамотност, без която Светлината би била само метафора.

НОВО НАЧАЛО

(Анна Пенкова)

Чували ли сте някога онова „Щрак”, което преобръща живота напълно? Хайде, не бъдете толкова скучни. Защо отваряте само кутиите със спомени от големите ви любови? Да ви кажа, изобщо не е задължително щракването да е любовно... Важна е Светлината. Винаги я има, като лъч, който води погледа до пръстите на щракащия. Това уточнение беше за да подправя историята с милимунда драматизъм! Не знам за вас, но аз чух моето „Щрак” на едно погребение...

Буците пръст биеха по капака на ковчега, като по гигантски барабан – „Дум! Дум! Дум! ...”. Изведнъж разбрах езика им и... Нищо вече не беше същото!

* * *

„Всичко се случи точно на време. Бях изпаднала в пълна безизходица. Цялото ми семейство гладуваше. Мъжът ми – този непрокопсаник – беше си бил пръчката при поредната разгонена женска и ме заряза с десет гладни гърла. А аз бях отново бременна. Какво ли ни чакаше? Тогава я видях – Светлината! Идваше някъде отгоре и забиваше лъчите си право в малък отвор отстрани на ковчега. Затичах се, едва тътреща огромния си корем и дългата, гола опашка. Наложи се да използвам острите си зъби, за да разширя отвора и да се вмъкна в ковчега. Красота! Вътре имаше цял-целеничък пресен труп. Децата ми, аз, всички бяхме спасени! Щяхме да се храним от това тяло достатъчно дълго, че да родя следващото мише поколение и да си намеря нов, по-надежден мъж, който да се грижи за нас!”

* * *

„Глупаво е човешкото същество понякога... – мислех си докато буците пръст тропаха по капака на ковчега ми – „Дум, дум...”, а аз си лежах спокойна. Най-после спокойна, заспала завинаги... Тогава чух странен, стържещ звук до ухото си и я видях – Светлината. Някаква мишка правеше дупка в дървото и лъчите влизаха вътре. И разбрах -  трябва да ги последвам, за да отида в по-добрия отвъден свят, готова за ново начало. Напуснах старата, проядена от ужасната болест черупка на тялото си и се слях със Светлината.”

* * *

Над ковчега всички плачеха... Червените им, измъчени от безкрайните болезнени нощи до болничното легло очи, най-после можеха да плачат без да се крият. Не! Не плачеха всички! Гробарят, който хвърляше с отсечени движения пръст с лопатата си, беше само замислен. От стотиците му срещи със Смъртта беше започнал да я приема спокойно. Тогава дойде Светлината. Кратък проблясък, лъч, който дойде някъде отгоре, пречупи се в лопатата му и се заби в ковчега на мъртвата. И светът се промени! Гробарят чу своето „Щрак” и проумя – умираха тези, които се бяха отказали от живота – самотните, нещастните, отчаяните, тези, които нямаха сили да следват мечтите си, които се отказваха от тях, бягаха от тях и нямаха смелост да се хвърлят в обятията на живота.

Буците пръст биеха по капака на ковчега, като по обреден барабан – „Дум, дум...” – и Гробарят разбра техния език. Реши, че няма да умре ей така, без да сбъдне мечтата си да стане барабанист!