„Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.”

„Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.”

(Вяра Дончева)

  

     Някога в страната на гигантите живяло малко човече. То било толкова малко, че често съществувала опасност да го смачкат, докато ходят, да го ритнат или да седнат върху него, без дори да забележат.  В този гигантски свят за него съществували хиляди опасности, с които трябвало да се бори ежедневно, за да оцелее. В мислите му се гонели безброй шарени пеперуди – неговите мечти, които за гигантите били просто „малки”…

   Човечето често се чувствало неразбрано и самотно. Било невъзможно гигантите да чуят гласа му, да разберат какво иска да им каже…

   Един ден му хрумнала велика идея. Идея, която можела да промени всичко, целия свят.  Човечето решило да напише писмо на гигантите.

   Щом преминала еуфорията му от щастието, че най–после е намерило начин да общува с тях, дошъл въпросът: „Как да го направи?”. За съжаление човечето не било грамотно. Това го смутило за кратко, но не свалило усмивката от лицето му. Сега то имало нов план и мечта – да стане грамотно. Изведнъж осъзнало колко е важно това.

    Всъщност човечето не било само. Имало безброй  като него – малки хора, но те предпочитали да не се месят в работите на гигантите. Били страхливи.  Нямали смелост да мечтаят да променят света, в който живеят.

    Така човечето започнало да учи.  Отначало му било трудно, но не се отказало, мечтата му била по–силна от него. Преминало през азбуката, започнало да чете на срички, постепенно изучило всички пунктуационни и граматични правила.  Харесало му. Разбрало каква сила се крие в  писмеността. Осъзнало колко важно е  да си грамотен.   

      Разочаровало се, като се замислило колко много хора като него са неграмотни и не искат да се поправят. Постепенно процентът им нараства. Човечето видяло опасност в тези свои съжители. С  диалектите и неграмотността си те не само вредят на себе си, но и на езика. Те не го уважават и не го ценят.  А той е най–голямото богатство, с което разполагат.

      Сега то не разбирало хората като него.

    Все пак постигнало мечтата си. Борило се за нея и успяло.Направило нещо, което ще остане след него, нещо малко за човечеството, но голямо за човека…То пишело. И най – важното пишело грамотно и се гордеело с това. Разбрало, че мастилото остава след човека, дори след гиганта. Сега вече можело да каже на света ”Аз съм грамотен!”. Някак си завладяно от тази магия открило, че нищо в този гигантски свят не става лесно, а се изискват усилия и силно желание. Най–сетне се решило да напише писмо на гигантите или  по- точно послание.  „Неграмотният човек винаги е малък!”

    Не след дълго получило и отговор: „Малък е само онзи, който се смята за такъв. Неграмотността няма място в 21 век.”

    Да живееш сред гиганти е трудно. Човечето разбрало, че за да бъдеш чут и разбран, трябва да си грамотен. Направило един важен извод, който никога не трябва да забравяме: „Словото е по–силно от оловото”. И чрез него могат да се постигнат много неща. Открило, че казаното често се забравя, а написаното остава завинаги.