Някой ден! Съвсем скоро!

„Оби4ам да пи6а грамотно?”

(Глория Гавраилова)

 

    Застоелият въздух в стаята бе почти видим за тези, които още не бяха потънали в света на сънищата. Навън дъждът миеше улиците с звънтящата си носталгична песен и придаваше още по-приспивна нотка в монотонния глас на възрастната учителка. Внезапно един кратък, но достатъчно писклив звук накара русокосото момиче, дотогава отегчено положило глава върху третия чин, да подскочи и по инерция да сграбчи лъскавото устройство с големина на детска длан. След един нежен допир, върху плоския екран се появиха два реда латински символи, подредени в (съмнителен) български словоред, като посланието гласеше „ Здр скапа искренно искъм да те видиа 6те те взема от у4или6те вав 7 4еса!”. Тя отново притисна показалеца си към гладката повърхност и пъхна телефона обратно в джоба на тесните си дънки.

    Нора обожаваше книгите и всичко свързано с тях. Всеки път, в който се сдобиеше с нова, грижливо обличаше гланцираните й корици с хартия от стари вестници. Искаше й се да може да танцува. Понякога си представяше как се появява по средата на някое грандиозно представление и всички ослепителни прожектори са насочени към нея и въображаемото й безупречно изпълнение. Но не, на нея беше отреден един единствен танц – а той беше този на думите . Химикалката беше пищната й рокля, а белите листи – обширната великолепна сцена.

   Тъжната част от тази история е, че никой от приятелите й не знаеше за нейния очарователен   талант. Всички сякаш се бяха обрекли на доживотна неграмотност. Дотолкова, че дори се беше превърнало в нещо модерно. Оказа се, че ако случайно имате интелектуални интереси, сте автоматично поместени в списъка на скучните. Тук се зараждаше причината, поради която Нора се криеше зад маската на едно средностатистическо, крайно ограничено българско момиче.

    Вървейки по пътя към вкъщи тя често мислеше за близките си хора. С повечето от тях се беше запознала в интернет. Животът й се бе превърнал в една виртуална социална игра. Без прогресиране в нивата, стоейки на едно и също място месеци наред, като единствената евентуална динамика се изразяваше с няколко стъпки назад. Но никога напред. Рутината беше довела ежедневието й и взаимоотношенията й до някакъв плитък предел. Доста от приятелите на Нора бяха открили любовната си половинка из дебрите на тематичните чат стаи. Сякаш фактът, че не са напълно сигурни какъв човек стои от другата страна, ги успокояваше и стимулираше желанието им да усъвършенстват своята фигура в очите на другия. Всякакви лъжи са допустими. Набита кривокрака осмокласничка се превръща в стройна неустоима двадесетгодишна дама. Или брадясалият посивял вдовец с бирено шкембе, като чрез вълшебство се трансформира в изящен мускулест младеж. И всички те, живеещи с тези трупащи се мънички измами – толкова невежи и ограничени, че при инцидентен наложителен случай, нямат способността да сътворят две съдържателни, правилни изречения.

    Тя обичаше буквите и начинът, по който се съчетаваха в красиви думи, които извайваха силуетите на дузини нови създания, създаваха различни гледни точки, различни болки, различни идеали, различни светове и най-вече – различна реалност. Искаше й се някой ден всички тези елементарни хора около нея да се докоснат до магията на думите и някак да се заразят, вълшебството да се разлее във вените им, откривайки им хиляди непознати вселени.

   Детската й мечта беше да стане учителка по български език. Да обучи новите поколения на грамотност. Да се спре с това безхаберие и прахосничество на националното и личното. Отнасяше се до себеуважение и достойнство. Разрухата на всичко, което предците са градили с неимоверни мъки, я вбесяваше. Искаше тя да бъде промяната, която иска да види. Да бъде ръката, която ще бутне подреденото домино.

  Това никога не се осъществи. Тя загина след като разсеян шофьор прегази тялото й, докато тя се вървеше към къщата си, връщайки се от кандидат-студентските изпити. В дома й приятелите й откриха купища авторски произведения. В едно от тях тя беше написала :

“Обичам да пиша, прави ме щастлива, а нищо не трябва да спира щастливите хора в света, тъй като са твърде малко. Нали? Вярвам, че ще успея да науча хората да обичат прекрасния ни език! Някой ден! Съвсем скоро! “