Да се обеси не, да се помилва!

Да се обеси не, да се помилва!

(Виктория Илиева)

           

Тежката дъбова, обкована с бронз, врата се отвори с жално проскърцване. Разцепи се на две, за да пропусне главата на един слаб младеж с лице, покрито с белези от шарка, който дори не посмя да влезе. С немощен треперещ глас той каза плахо:

            - Господин съдия, очакват вашето решение. Днес е крайният срок. Делото не може повече да се проточва.

            - Знам. – твърд изнервен глас се провикна от другата страна на стаята, удари се във високия таван и попи в меките драперии по стените.

            Младежът подскочи и леко затвори вратата, покланяйки се, дори след като началникът му вече не можеше да го види. Съдията погледна стенния часовник с кукувичка, който висеше до портрета на княза – осем без четвърт. Дошло ли бе вече утрото? Прозорците гледаха безизразното сиво небе, зад което изгревът бе минал като студена оранжева лента. Огънят в камината тлееше, но килимите и мебелите пазеха топлината, бягаща все нагоре към кристалния полилей, подарен на някогашния собственик на кабинета за петдесетата му годишнина.

            Съдията потъна в мекия си плюшен стол и заби поглед в документите, разпилени на бюрото. Уж четеше, а не виждаше. Знаеше ги вече наизуст. В моменти като този му се искаше никога да не се беше клел във вярност към закона и държавата, която сега го зовеше да реши кое е правилно и кое грешно и дали си заслужава да прати жив човек на бесилото.

*

            В килията бе тъмно и влажно. Дъхът на нощния дъжд едва си проправяше път между решетките на малкото прозорче. Самотният затворник се беше свил под едно омазано с кал родопско одеяло, което жена му беше донесла след първото есенно застудяване. Единствено нея пускаха на посещения и то рядко, веднъж или два пъти на седмица, макар че тя всеки ден идваше с по нещо за своя съпруг – сирене, голямо парче кашкавал, домашна луканка или буркан мед от село. Пратките рядко стигаха до него. Поделяха си ги надзирателите и техните началници по време на нощната смяна, когато нямаха какво друго да се правят, освен да се ядат и клюкарстват.

            Затворникът чакаше. Знаеше, че всеки момент трябва да го вземат за последното дело, но защо се бавеха? Може би бяха точни и безвремието вече го беше застигнало – без часовник, без слънце, без календар и вести. Студът и бездействието унасят, карат човека да се чувства се като в майчините прегръдки, а костеливите ръце на мащехата Зима го дърпат за пръстите и искат да ги откъснат.

           Обвинението – държавна измяна. Какво може да направи човек под натиск, човек без право на избор. Затворникът тъпо зяпна стената. Бяха го затворили сам, за да размишлява над стореното, над предадените родни идеали и последните часове преди смъртта или живота. Не съжаляваше за нищо. Решението си бе взел още тогава, когато му бяха казали: „Нас ли искаш да тикнеш в затвора или да бутнеш децата си под колелата на новия трамвай.“ Разбира се, беше избрал сам да си надене въжето на шията, за да опази своето най-ценно съкровище – две момченца и две момиченца. До едно време човек е сам за себе си, после започва да живее за децата си и за тях е готов дори да умре.

*

„Сега разбирам…“ – мислеше си съдията. – „В ума си първо си състрадателен, после справедлив. А заслужава ли изобщо някой да умре? Защо? Закони. Нали сме уж нова държава, освободена. А то – все същото, само дето не го правят турците, а ние сами си го правим.“  Стана и отиде до прозореца. Немитото стъкло бе мътно, също като погледа му. Вече трети ден бавеше края на делото и не можеше повече да отлага. Трябваше да реши дали да издаде смъртна присъда или да оправдае мъж с четири деца и толкова много обвинения в държавна измяна, заради които обществото вече го беше обесило отдавна. Излезеше ли жив от затвора, нямаше да си намери място и в най-затънтения край на България. А някога си беше играл в двора на човека, който решаваше съдбата му. Всеки избира сам пътя си – до едно време крачи направо, после кривне, а всяко отклонение се заплаща. Едно по-скъпо от други.

*

По каменния коридор се разнесоха стъпки – бързи и решителни. Затворникът се бе научил да ги разпознава – мъжки, женски, чиновнически, войнишки, лекарски, загрижени, лъжливи, припрени… Те се приближаваха към него и искаха да го вземат.

- Хей, идвай! – провикна се надзирателят. – Днес е последното ти дело. Радвай се, че скоро всичко ще свърши. – не се изсмя, за пръв път, от както бяха довели предателя. Въпреки че обичаше да тормози бившия политик, надзирателят можеше да бъде сериозен, когато се налагаше.

Затворникът стана и без да се противопоставя или разпитва се остави да го поведат за веригите, които стягаха ръцете му. Два завоя наляво, един надясно и после още един наляво. Добре знаеше пътя до заседателната зала. След това стълбище и излъскан коридор, постлан със студени мраморни плочи. Врата с дръжки, напомнящи пенести морски вълни, зад която бушува океан от хора.

*

На вратата се почука.

- Заповядайте! –извика съдията. Откъде намери сили и той самият не знаеше.

С лист и перо в едната ръка и мастилница в другата влезе пак същият младеж.

- Съжалявам, че Ви притискам, но вече е време. Хората ч-ч-чакат да се п-п-произнесете…

- Не заеквай. Готов съм, да вървим.

Двамата се запътиха към залата, чиято врата не можеше да се затвори от желаещи да присъстват на последното дело. Съдията зае мястото си и тишината мигновено се възцари – мъртвешка, злорада, очакваща зрелище.

Официалности и после присъда:

- Да се обеси не, да се помилва! – проехтя гласът на съдбата с равни паузи между думите, монотонно, без емоция.

Не последваха възгласи на одобрение или негодувание. Секретарят се поколеба и надраска нещо във финалния документ. Подаде го на съдията, който се подписа без да поглежда листа. Усмихна се на затворника и напусна залата. След него – тихо шушукане и тропане на обувки. Река от хора се изля на улицата и наводни центъра на новата столица. Ситен дъждец запръска, но никой не си направи труда да отвори чадър. Един-двама погледнаха небето и поклатиха глави. Тълпата се разпръсна бързо в очакване да завали истински софийски дъжд , от който нямаше спасение, а от задната врата на съда изведоха един посърнал мъж с оковани ръце и пречупени надежди.

*

На следващата сутрин съдията закъсня за работа. Вечерта заедно със семейството си беше отпразнувал края на делото. Искаше му се и оправданият затворник да присъства на масата, но него щяха да освободят чак след оформянето на всички останали документи. Доволен и щастлив, отхвърлил бремето на смъртното наказание от плещите си, съдията се разхождаше с изпъчени гърди по коридорите и поздравяваше всички. Те му отвръщаха със стреснат поглед, кимване или повдигане на шапката, сякаш имаше нещо, заради което трябваше да се боят. Не един или двама бяха приемали подкуп – тежко престъпление със страшно наказание, ако случеха на съвестен съдия, който не се влияе от дебели пощенски пликчета, натъпкани с едри банкноти.

На входа на кабинета младият секретар препречи пътя на съдията и каза с разтреперан глас, изпълнен със страхопочитание:

- Господин Петров, на екзекуцията на предателя ли бяхте?

Съдията повдигна вежди невярващо. Не обичаше да се шегуват с него на такива теми, но тъй като беше в добро настроение, реши, че няма да се сърди и чете лекции за сериозността на работното място.

- Не ми говори смешки, момче. Нали вчера го помилвах. Каква екзекуция?

Лицето на чиновника побеля като платно.

- Г-г-господин Петров, вчера със собствените си уши ви чух как го пращате на смърт и с ей тези две очи видях как подписахте присъдата. – каза той, сочейки с два пръста зениците си.

Съдията сключи вежди и сложи ръце на кръста си във формата на буква „Ф“.

- Дай да видя присъдата. – процеди през зъби той.

- Н-н-няма я, п-п-п-ри ек-к-кзек-к-куторите е.

- Тогава дай протокола. Там е документирано цялото дело, нали?

- Д-д-да, в-в-вед-д-днага.

Младежът започна да рови усилено в купчината документи, струпани на бюрото му. Дали от бързане или от липса на организация,  цяла вечност мина преди да намери вчерашните записки. С трепереща ръка той извади четири ситно изписани листа, представляващи протокола от делото. Съдията грубо ги дръпна и започна да ги чете дума по дума. Дишаше тежко, а пръстите му трепереха от напрежение. Накрая пред очите му се появи присъдата – страшна, категорична и сгрешена… заради една запетая: „Да се обеси, не да се помилва“.