Не искам да пиша грамотно

Не искам да пиша грамотно

( Адриан Банчев )

Ден първи.


Не искам да пиша грамотно! Всъщност, въобще не искам да пиша. Какъв е смисълът
да пишеш - сега сме вече в края на 21-ви век, отдавна за всичко използваме гласов
интерфейс. А съвсем не са далече и времената на менталния интерфейс - съвсем малко
остава до старта на серийното му вграждане навсякъде. Колко хубаво ще бъде да
влезеш в автомобила си и той вече да знае къде отиваш.
Бързам да се похваля, че веднъж съм виждал компютърна клавиатура и мишка -
водиха ни в някакъв музей. Общо взето беше голяма скука, но старите компютри от
началото на века наистина малко ме уплашиха - не мога да повярвам, че са използвали
клавиатура, за да сърфират в интернет и да си разменят съобщения. Това си е направо
мазохизъм - да се налага да пишеш всяка една буква поотделно - толкова ми изглежда
бавно, че направо бих се побъркал, ако някога ми се наложи да го правя. А и трябва да
следиш за подреждането на буквите, има разни правила - на кого е необходимо всичко
това - колко по-лесно е машините да го правят вместо теб, без значение дали става дума
за компютър, смартфон, домашен робот или нещо друго.
На една от витрините в музея дори имаше устройство, наречено "електронна
книга". Горе-долу разбрах за какво се е ползвало, но още се чудя какви ли са тези
ненормалници, които са писали разни неща и после карали другите хора да ги четат?!
Само си представям как ще ми се умори ръката, ако се наложи за 10 минути да държа
такава "електронна книга". Малко ми е жал за нашите баби и дядовци - тогава дори не
са разполагали с роботи, които да държат предметите вместо тях.


Следващ ден.
Като че ли нещо е станало, но още не мога да разбера какво. Няма ток. Съответно няма
нет. А заради това ги няма и моите приятели, с които мога да разговарям. Ето че отново
се потвърждава убеждението ми, че няма полза да пишеш грамотно. И да знаеш, и да не
знаеш да пишеш - като няма електричество е все едно - нищо не можеш да направиш.
Нямам избор. Ще чакам.


Пореден ден.
Вече се налага да разговарям с хора наживо. Много е трудно и дори гадно, но наистина
нямам избор. Никой не знае какво точно се е случило. Всеки казва нещо различно. А
като нямам връзка с интернет, няма как да разбера дали е истина или само слухове.
Един казва, че е гръмнала ядрена централа, друг - че електричеството е спряло,
а покрай него и всичко останало, поради терористично нападение, трети вижда
заговор на някаква политическа опозиция (каквото и да означава това). Дори чух, че
извънземни били кацнали и това било тяхно дело. Както и да е, какво значение има
каква е причината? Единственото важно е, че без нет не мога да се свържа с никой от
моите приятели и това ме кара направо да полудявам. Днес съседът ми изкрещя през
прозореца, че и той се чувства така - вече бил разбрал какво е да си на мястото на
Робинзон Крузо (а аз не разбрах напълно какво иска да ми каже, но също му изкрещях
утвърдително).
Ще продължавам да чакам.


Ден предпоследен.
Минаха няколко дни и вече започвам да се тревожа. Токът така и не идва. А без
интернет няма как да се снабдя с храна. Вече минаха няколко часа, откакто изядох
последното си парче хляб. Ето, каква ти е ползата да можеш да пишеш грамотно, след


като това няма да те нахрани?!


Ден последен.
Днес нападнахме още един хипермаркет. Някои грабеха техника, крещейки, че най-
накрая притежават това, което заслужават. Аз обаче взимах предимно храна - за какво
са ми смартфони и телевизори, след като няма електричество?
Но после ни нападнаха някакви - не разбрах дали са полицаи или военни. Биха ни
зверски, както биха казали журналистите. А нямаха право, тъй като ние първи ги
нападнахме с камъни при самозащита. Сигурен съм, че ми нарушиха страшно много
права. Когато светът се оправи, първата ми работа ще е да ги съдя.
Лошото е, че ни взеха всичката храна, която бяхме грабнали от магазина. Все пак,
по-късно открих в една кофа за боклук парче недоизядено месо. За съжаление беше
сурово. Какво да правя, като нямам микровълнова фурна. Отново ще остана гладен.
Вече почти не издържам. Още едно доказателство, че от книгите няма полза – никой не
е заситил глада си с книга.


Отново ден първи.
Много дълго време мислих за това, което видях вчера. Единият от камъните, които
хвърлих, не уцели главата на полицая (или военния), а се удари в стената отсреща, при
което видях да излизат искри. Беше много яко, но още се чудя защо стана така?
Реших да опитам да удрям два камъка един в друг и отново се получиха много искри.
Страшно съм доволен от себе си. Ако успея пак да намеря някакво сурово месо, ще
мога да го опека на огън. Струва ми се даже, че подивелите кучета наоколо ги е страх
от огъня, който запалих. Велико! Трябва да споделя какво открих с останалите хора,
които са останали в моя квартал. Убеден съм, че ако можех да пиша грамотно, едва ли
щяха да ми хрумнат такива страхотни неща…