Грамотността или познаването на родния език

“ОБИ4АМ ДА ПИ6А ГРАМОТНО?”

(Александър Конаков)

Грамотността или познаването на родния език и историята е

особено необходимо за народи като нашия, които се намират в условия

на преход и социално-икономическа криза. В историческото знание е

скрита истината за променливата съдба на общества и народи и именно

историята открива причините за падението и успеха на всеки народ и

държава. Наследството от миналото е залог за бъдещето. А единственият

път към духа на миналото и паметта на времето - това е родният,

българският език. Оттук и грамотността е ключов фактор за развитието и

просперитета както на отделната личност, така и на нацията като цяло.

За съжаление обаче днес обективните реалности на

времето, в което живеем, налагат необходимостта от владеенето на

чужди езици, поради ред причини. И ако по времето на нашите дядовци

и баби, майки и бащи, е било налагано задължително изучаването на

руски език, поради зависимостта на родината ни от Съветския съюз, то

днес той е заменен от НАТО, Европейския съюз и САЩ и аналогично

руският език е подменен с английски. На пръв поглед, в ученето на чужд

език, разбира се, няма нищо лошо, тъй като той открива много

възможности за развитие и реализация, той е прозорец към

глобализиращия се свят, но отдаването на прекалено голямо значение и

издигането му, едва ли не, в култ, е изключително неправилно и дори,

бих казал, крайно опасно. Но защо? Защото това води към занемаряване

и низвергване на българското и родното, към забравяне на славното ни

историческо минало и отдръпване от родния ни, майчиния ни български

език. Последните проучвания показват, че средностатистически сме под

чертата на грамотността на европееца. Младите хора и особено

подрастващите най-често пишат на латиница с многобройни граматични,

правописни и пунктуационни грешки, което според мен, никой

самоуважаващ се български гражданин не бива да допуска. Ако пък

излезем, на която и да е главна улица в някой голям град (а не толкова

голям), ще видим, че 99 % от имената на различните магазини и вериги

за пазаруване са на чужд език.

Всичко това ми напомня за една случка, на която неволно станах

свидетел и която навежда на сериозен размисъл именно върху проблема

с грамотността на децата и младите хора. Отивайки една сутрин на

училище (когато все още и аз самият бях ученик в гимназията), вървях

след една майка и дъщеря й - момиченце на около 6-7 години, което

също като мен отиваше на училище. Тя попита детето какво са го

учили в училище и то започна да бърбори, като смесваше български и

английски думи. Говореше високо – явно беше свикнало да го хвалят

заради чуждите езици - и започна да рецитира английската азбука, като

накрая майка му го похвали сърдечно.

- Българският не е хубав, никой чужденец не говори на български,

[2]

но английският е друго нещо, нали? (каза на майка си то).

-Американците и англичаните са много умни и езикът им е много

хубав. А, нашият не е, нали, мама!

Тези изявления предизвикаха у майката усмивка на умиление.

Стана ми болно и срамно! Чии думи повтаряше детето? Дете! Толкова

малко още, а вече с такова колониално мислене и комплекс за

малоценност ! Ще почувства ли някога силата на толкова скъпите думи:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди…

Няма да ги разбере! Това "българче" ще повтаря трогателните

думи студено, защото неговите "татко" и "мама", училището, където учи,

обществото, в което живее, ще са му отнели българското!

На мене просто ми се доплака от обида. Как е възможно да се

ограби така едно дете!

Този пример е достатъчно красноречив, за да се нуждае от

коментари. И пита се - кой ще е ограбил на това дете най- важното за един

човек - неговото национално достойнство и патриотична гордост от род и

език? Какво ще стане от него- един нещастен чуждопоклонник, който "за

паница леща" ще е готов да продаде род и родина.

Да обичаш нещо, да се гордееш с него, това значи да го познаваш

добре, да знаеш стойността му. Познаваме ли ние своята стойност като

народ, като минало, като потенциална възможност за бъдеще? Може би

именно днес, когато страната ни е член на Европейския съюз и българинът

трябва да устоява на предизвикателствата на глобализиращия се свят и

най-вече на уязвената си национална идентичност, думите на Паисий

Хилендарски от "История славянобългарска" са повече от актуални: "О

неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не

четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство

и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути

по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и

от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери

за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия

славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли

царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много

земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-

почитани..."

Когато преди много години Иван Вазов се опита да определи

българския принос в културата на човечеството, единственото, което му се

стори необоримо, бе точно писмеността и езика:

Че и ний сме дали нещо на светът

и на вcu славяни книги да четът!

[3]

Наистина ръстът на българската книжнина и култура е огромен.

Малко са народите като нашия, които могат да се похвалят с тринадесет

вековна държава, с тринадесет вековна история и култура, тъй като

именно България е най-старата национална държава в Европа и в този

смисъл точно българите са първите европейци! Именно българският народ

беше този, който пръв от славянските племена прие християнската вяра

и получи собствена писменост и книжнина. После дойдоха стенописите в

Боянската църква, в Иваняне, в Бачковския манастир. От стените на тези

обители надничаше ранния Ренесанс, близо два века преди италианския! И

само това ли?