... имаме ли време за това?

... имаме ли време за това?

(Виляна Маринчева)

Стрелките на часовника неумолимо се гонеха, без да се забавят и за секунда, без да дадат възможност на уморените клепачи да се затворят поне за миг. Не, времето не чака. Всичко около нас става толкова динамично, забързано и изморително. Вчера бяхме деца, днес юноши, а утре възрастни. Да всичко се променя, но от днес трябва да градим утрешния ден, a не онези вятърни мелници на Дон Кихот. Трябва да градим истинските основи на нашето бъдеще.

През прозореца гледам как всички хора с празен поглед минават по улиците, без да се забелязват. От страни така ми приличат на точки, други на удивителни, а трети, е май няма такъв знак! Но общото между тези хаотични знаци, е че всеки бърза на някъде, без да се съобразява с другия, без да зачита правила като една разбъркана тетрадка на „прилежен“ ученик.

Преместих погледа си от улицата към телевизора – екрана бе черен, като екрана на нашето съзнание. Като някакви кухи същества ние вършим всичко механично, без да влагаме мисъл или емоция в него. Хората не се интересуват от нищо, само лудо се щурат нанякъде без да осъзнават къде трябва да са в момента.

Излязох на вън. Света наоколо ми се стори като бял лист, който чака някой да напише своята история. Но защо никой досега не бе поискал да остави отпечатъка си в този живот. Явно никой нямаше време за това. Нямаше време дори и за себе си, какво остава за някоя хубава книга, филм, да не говорим да остави отпечатък, че сега, тук е живял той. Не, вече времето изтече. Обратно работа, дом, дискотеки, кафета. А душата? Какво за нея? Храня се, спя, имам социален живот, какво трябва повече? Може би трябва да намеря смисъла на съществуването ми?

Светофара светна зелено и бързащата тълпа от зомбита започна да се бута, за да мине по-бързо  на отсрещния тротоар. Аз останах неподвижно. Гледах неоновата реклама, коя ме канеше на страHOTно намаление. Една горчива усмивка се разля по лицето ми. Изведнъж сякаш се събудих от летаргията си и видях заобикалящия ме свят. В поредицата от магазини, където се намирах имаше всякакви обяви от „4ас за разпродажби“ до „вси4ко за дома“ и после как се очаква подрастващите да пишат грамотно като заобикалящият ги свят е неграмотен. Не стига това, но в улицата изобилстваща от магазини нямаше нито една книжарница, такава не намерих и на следващите пет преки.  Знаех, че търсенето е излишно, но нещо нездраво в главата ми ми нашепваше, че има надежда.

 Получих текстово съобщение: iska6 li da piem kafe;)

Надеждата се изгуби.  Игнорирах съобщението. Тогава чух позната детска песничка, в която се пееше:

Къде ми са детските книжки,

 кажи ми мой прашен сандък?

 Закусиха сивите мишки

 с вълшебните букви – язък!

И иронично си помислих: горките мишки, няма, с какво вече да закусят, вече никой не чете. Тогава се замислих, че точно в това е проблема- хората не четат, за това нямат и богата езикова култура, а от там идва и липсата на грамотност. Четенето обогатява не само речника,но и начина на мислене. Завих по следващата улица. Бе време да се прибера.

Докато вървях към вкъщи си мислех, дали грамотността е отживелица. Всичко е динамично, променящо се, трябва ли и начина ни на писане да се променя заедно с променящата се среда? Но тогава ще се изгубим като личности! Общото между нас е историята, но и писмеността, която е съхранила тази история, ако позволим тази писменост да се измени до такава степен, че да пишем с цифри вместо букви то какво следва? Изгубва ме се и самите ние, не само като личности, но и като култура, защото писането не е само знание то е и култура.

В чатовете, в съобщенията, в социалните мрежи ние често пишем на латиница, а не е толкова трудно да превключим на кирилица. Едно малко усилие, което ни помага да пишем ако не грамотно, то поне по-правилно. И може би защото никой не очаква от нас да пишем правилно в мрежата, ние не се и стараем, а тъжният факт, е че повечето хора сядат да пишат, само когато са пред компютъра.

Прибрах се и уморено затворих очи, но само за миг, няма време, живота тече. Седнах до прозореца и загледах небето. А там видях, на белия лист, една история, а до нея още една и още една. Явно някой бе поискал да сподели мислите си и какъв по-добър начин от това да ги напише? Погледнах надолу към улицата и хората(моите знаци) вече не се щураха, всеки изчакваше другия, спазваха своя ред.

Може би не всичко е изгубено.

И ако след всички тези думи поискаш да напишеш своята история, наистина не всичко ще е изгубено, защото писането е страст, която трябва да се сподели. Писането е начин да споделиш какъв си ти, от какво се вълнуваш, от какво те е страх. Писането е живот, нека този живот бъде правилен, нека бъде грамотен!