Комплиментът

Комплиментът

(Калина Чупетловска)

 

-          Направи ми комплимент! – казва тя и подпира брадичка на ръката си.

Очите й, изпод гъстите мигли, се взират в неговите изпитателно.

-          Красива си! – изрича той и се усмихва.

-          Благодаря ти! – отвръща тя и поклаща леко глава. – Но се надявах на нещо по-специално, нещо, което не си казвал да никоя друга жена.

-          Очите ти, – казва той след кратко мълчание. – очите ти, любов моя, са като зрели къпини. Косите ти падат на белите ти рамена като тежки, сладки гроздове. А устните ти, – тук той се замисля за миг. – устните ти са вкусни като диви ягоди.

Тя се засмива звънко.

-          Това беше по-добре, признавам. И все пак... Нали си писател, това ли е най-оригиналният комплимент, който можа да измислиш?

-          Не. Мога и по-добър. Секунда само!

Той разтрива слепоочията си замислено. После лицето му грейва:

-          Без теб съм изгубен. Ти си за мен като граматиката за езика.

-          Като граматиката за езика? Сериозно?! – отвръща тя и веждите й се повдигат, образувайки нежни гънки по челото й. – Не ми е ясен този комплимент.

-          Ето и сега, - казва писателят. – сега очите ти се разширяват като две учудени черни точки. И лявата ти вежда се извива като една въпросителна, питаща ме какво имам в предвид. А устните ти са стиснати в мънчико розово тире.

-           Не ми се смей!  - поглежда го тя, леко сърдита. – Още чакам да ми обясниш какво й е толкова специалното на граматиката, че тряба да се чувствам поласкана от сравнението.

-          Без граматиката, мила моя, езикът е нищо. Точно както без теб всичките ми думи, всички мои мисли и чувства не биха имали смисъл, биха останали неразбрани. Ти си, мила, точката, която ми казва да спра, когато съм загубил мярката, когато съм изчерпал темата. Ти си и главната буква на всяко мое начало. И новият ред, който ми дава сили да започна отново, когато сякаш всичко е свършило, да продължа с нови идеи, с нов смисъл. Ти си питанката, която ме кара всеки ден да си задавам въпроси и да се съмнявам, да търся истината. Ти си удивителният знак, който увенчава моите радости и слага край на моята тъга. Ти си като една мъничка запетая – всеки път, когато се появиш, дъхът ми спира за миг и аз тръпна в очакване какво следва...

Тиренцето на стиснатите й устни се разтяга в една красива скобичка, а черните точки на очите й стават все по-топли и все по-големи.

-          И накрая, ти си като многоточие. Една част от теб винаги остава недоизказана, неизвестна, за да ме кара да се връщам отново и отново, да се опитвам да разгадая...

Запетайката на една сълза се търкулва по бузата й. После думите му спират, задушени в многоточието на нейните целувки.