Friday, 18 November 2011

Изкуството продължава

Пристрастията, честността и стремежът към споделяне, са част от човешката същност. Малко или много, те присъстват и в същността на една книга. Ето защо, съвсем откровенно искам да призная, че някои от изпратените ми произведения нямаха възможността да участват в достойното съревнование, поради спецификата на регламента, но това не значи, че няма да бъдат споделени. 

Предлагам ви извън класациите да се насладим на чистото изкуство на творчеството и напълно искрено заявявам, че мнозина от вас, които ме изпълниха със съдържание бяха достойни творци, но последната дума както винаги е на Негово Величество Читателя. Надявам се най - смелите от вас да ме зарадват скоро със собствени блогове, защото споделените мисли и творчески попадения са безценно богатство, което не бива да пазим само за себе си.

В следващите няколко дни искам да споделя с вас творбите на един Творец, които изключително ме впечатлиха. Както винаги - коментарите и мненията ви са повече от добре дошли.

 Нощта е моята интимна приятелка
(Асен Павлов)



Нощта е моята интимна приятелка. Седим с нея прегърнати и си разказваме бивали и небивали истории. Тя стои срещу мен и ме гледа с тъмните си очи. Прегърнала ме е с ледените си ръце около врата ми. Седнала е в скута ми и ми вдъхва студеното си дихание. Очаква да и припомня какво съм правил днес. Цялата е в слух за приключения,тъй като е спала през деня. Не се сърди,че не съм и написла съобщение. Че не е събудена навреме за работа. Не прави проблем,че не е пила кафе с мен. Тя знае,че ще ми поднесе чаша студен Алкохол и ще чака езикът ми да се развърже. Няма да чака много.Аз обичам да говоря...

Разказвамe си едни и същи истории всяка вечер. Преразглеждам отминали случки като нещо естествено случило се. Без капка емоция. Без страх,че мога да се изложа. Обичат смелите. Слабите си лягат да спят. Без завивки. А живях в отчаяние и страх. Всяка една минута. Без посока,която да поема. Без известни Пътища,равни като опъната длан. Живях без да се опитам да оспоря решенията си. Защото няма добри или лоши такива. Бях мълчалив и стисках зъби докато отмине поредното препятствие. Разбивах Сърцето си вечер,за да мога сутрин да изтрия споменът с тежък махмурлук. Събирах с парцал сълзите си. Изтривах лицето си с чужди дрехи и бельо. Освежавах се. И пак отначало.....

Блъсках лика си в огледалото и не можех да разбера какво правя. Много,много чаши с отрова изпих,докато обръгнах от хорското мнение. Бях любезен, вежлив, забавен с всеки, а всъщност исках да съм Сам и да не виждам никого. Четях книги. Попивах изписаното на белите листа. Опивах се от чашите разливащи се като фонтан от безумно дългите страници. Сладко поемах цигарената мараня, носеща се от неизвестни за мен литературни заведения .Разбрах Любовта на един Алкохолик, когато се пропих. Осъзнах през неговите очи какво е да обичаш и да си отритнат. Живеех Живота си на заем, между близки хора и непознати кръчми. Между чаши,между маси и столове. Потънал в самодоволно самобичуване. 
Нещастен. Но с гордо отворени очи. С Душа,която не продадох за жълти стотинки. Предлагах вярност. Получих огризки...


През цялото това време мълчах гузно и свито. Без Вяра се оглеждах за Бог. Дори и Незнаен. Носих кръстове скрити и явни. Товарът е невъобразимо тежък. А сега съм Свободен. От себе си. И ангажиментите, които ми тежаха. Застанал съм по средата и се мъча да отбия водата. Дали ще успея, не знам. Но ще опитам. Търся нова цел в Живота си. Търся къде да се похабя, преди да обяздя Вятъра отново...


Време е Нощта да си ходи. Събуждам се... 

Monday, 31 October 2011

Честито на печелившите!

Скъпи приятели и последователи на нашата битка срещу неграмотността, гласуването в конкурса за кратък разказ/есе на тема "Оби4ам да пи6а грамотно?" официално приключи днес, на 31 ноември, в 20.00 часа! Благодаря за чудесните творби, с които изпълнихте моите е-страници, както и за ентусиазма на всички вас - участниците в конкурса.

Чрез специалната опция "Харесва ми" ("Like"), всеки един от читателите на "Блогът на една книга" имаше възможност да сподели своите симпатии като гласува за разказа/разказите, които са го впечатлили в най-голяма степен. Гласуването приключи, победителите са на лице! Авторът на разказа, събрал най-много гласове, печели електронен четец M-Tel Pocket Book 602, както и възможността разказът му да бъде издаден в сборна книга, която ще бъде публикувана от M-Tel e-book, а авторите, чиито разкази са се класирали от 2 до 10 място включително печелят възможността техните разкази също да бъдат включени в сборната книга.  

Честито на победителите - майстори на перото!

Макар гласуването да приключи, бутоните "Харесва ми" ("Like") ще продължат да бъдат активни, без да оказват влияние върху финалните резултати от гласуването. 
А ето и самите тях, представени в брой получени гласове:

Име на автора Име на публикацията Брой събрани гласове
Дензъл Ребеловски УОРДТОПИЯ: 5000 години след Вавилон 605
Александър Конаков Грамотността или познаването на родния език 303
Дейвид Фарес А какво ли предстои...? 274
Глория Гавраилова Някой ден! Съвсем скоро! 202
Симеон Здравчев Избирам грамотното писане, а ти? 158
Ралица Радева Върша всичко по правилата 153
Иван Димов Един по-различен поглед 144
Борислава Петрова Ролята на приказката 134
Кремена Масарлиева Основи 134
Вяра Дончева  „Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.” 133
Анита Николова Чудо на природата 105
Виляна Маринчева ... имаме ли време за това? 88
Ева Широкова Убийството на Ш 84
Теодора Ангелова Това българският език ли е? 80
Адриан Банчев Не искам да пиша грамотно 79
Никола Караколев Краят на неграмотното писане 74
Радина Атанасова Войната на точката 72
Николина Колева Езикът на тялото и жестовете 67
Кристина Гочева Не е срамно да попиташ 60
Лилия Ангарова Книгите - носители на знанието 43
Петя Цанева Бялото сърне 43
Чудомир Илиев Забавни, нестандартни и грамотни 43
Виктория Илиева Да се обеси не, да се помилва! 38
Ивайло Маринков България? 37
Станислава Стоянова 96%? 27
Красимир Георгиев Без някои неща не може... 26
Мила Цанкова Гордост 19
Анна Пенкова Първи лъчи 18
Светослав Дончев Писмата на детето 17
Ради Радев Ключови думи 13
Галена Върбева Призвание 12
Валентина Райкова Словото е сянка на делото 6
Мария Маринова Не можем да си позволим да загубим всичко това, нали? 6
Росица Георгиева В една далечна страна... 6
Гергана Цолова „В начало беше Словото...” 4
Калина Чупетловска Комплиментът 4
Кристина Минчева Грамотността е свобода 4
Десислава Кънева Изповед 3
Калин Кръстев Село Неграмотино 3
Магдалена Манчева ГРАМОТНИ СМЕ? 3
Милена Георгиева Внимание! Правопис, правила, граматика... 3
Симона Захариева АЗ "Оби4ам да пи6а грамотно!'' ?! 3
Янка Пендова Спор, който няма край 3
Герасим Симеонов Архаична недостатъчност 2
Дебора Александрова Първото стъпало 2
Димитър Курдов Но какво следва от това? 2
Елеонора Войнова Всяко начало е трудно 2
Кристиан Димитров Измеренията на богатството 2
Симеон Христов Неправилно 2




























Чест и почитания

Чест и почитания за всички мои смели генерали, които, заредени с безграничен талант и нестихващ ентусиазъм, се включиха в битката ни с неграмотността – битка, която не просто ни oбединява в желанието ни да се борим срещу посредствеността, но и която показва красотата и богатството на родния ни език. Благодарности към всички рицари на Перото, които oбединиха усилия и показаха, че ОБИЧАТ ДА ПИШАТ ГРАМОТНО!

Бойното ни поле е покрито, но не с жертви, а с вашите прекрасни разкази и есета, мисли, чувства, настрoения... Някои оптимистични, други не дотам, но всички изпълнени с желание за битка и най-вече – желание за ПОБЕДА НАД НЕГРАМОТНОСТТА!

Гласуването в конкурса  ще приключи днес, 31 октомври, понеделник, в 20.00 часа. Рицарят/дамата войн победител, както и авторите на деветте най-харесвани разказа, ще бъдат известени по електронен път на посочените от тях координати, за датата, часa и мястото на награждаването.

Конкурсът е към своя край, но не тъжете, драги генерали. Защото нашата битка не спира  – ще продължим да се борим, да подкрепяме грамотността и да насърчаваме ентусиазираните и талантливи майстори на перото. Благодаря ви, че изпълнихте със съдържание моята душа!

Sunday, 23 October 2011

„Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.”

„Най-бледото мастило е по-добро от най-добрата памет.”
(Вяра Дончева)

  
     Някога в страната на гигантите живяло малко човече. То било толкова малко, че често съществувала опасност да го смачкат, докато ходят, да го ритнат или да седнат върху него, без дори да забележат.  В този гигантски свят за него съществували хиляди опасности, с които трябвало да се бори ежедневно, за да оцелее. В мислите му се гонели безброй шарени пеперуди – неговите мечти, които за гигантите били просто „малки”…
   Човечето често се чувствало неразбрано и самотно. Било невъзможно гигантите да чуят гласа му, да разберат какво иска да им каже…
   Един ден му хрумнала велика идея. Идея, която можела да промени всичко, целия свят.  Човечето решило да напише писмо на гигантите.
   Щом преминала еуфорията му от щастието, че най–после е намерило начин да общува с тях, дошъл въпросът: „Как да го направи?”. За съжаление човечето не било грамотно. Това го смутило за кратко, но не свалило усмивката от лицето му. Сега то имало нов план и мечта – да стане грамотно. Изведнъж осъзнало колко е важно това.
    Всъщност човечето не било само. Имало безброй  като него – малки хора, но те предпочитали да не се месят в работите на гигантите. Били страхливи.  Нямали смелост да мечтаят да променят света, в който живеят.
    Така човечето започнало да учи.  Отначало му било трудно, но не се отказало, мечтата му била по–силна от него. Преминало през азбуката, започнало да чете на срички, постепенно изучило всички пунктуационни и граматични правила.  Харесало му. Разбрало каква сила се крие в  писмеността. Осъзнало колко важно е  да си грамотен.   
      Разочаровало се, като се замислило колко много хора като него са неграмотни и не искат да се поправят. Постепенно процентът им нараства. Човечето видяло опасност в тези свои съжители. С  диалектите и неграмотността си те не само вредят на себе си, но и на езика. Те не го уважават и не го ценят.  А той е най–голямото богатство, с което разполагат.
      Сега то не разбирало хората като него.
    Все пак постигнало мечтата си. Борило се за нея и успяло.Направило нещо, което ще остане след него, нещо малко за човечеството, но голямо за човека…То пишело. И най – важното пишело грамотно и се гордеело с това. Разбрало, че мастилото остава след човека, дори след гиганта. Сега вече можело да каже на света ”Аз съм грамотен!”. Някак си завладяно от тази магия открило, че нищо в този гигантски свят не става лесно, а се изискват усилия и силно желание. Най–сетне се решило да напише писмо на гигантите или  по- точно послание.  „Неграмотният човек винаги е малък!”
    Не след дълго получило и отговор: „Малък е само онзи, който се смята за такъв. Неграмотността няма място в 21 век.”
    Да живееш сред гиганти е трудно. Човечето разбрало, че за да бъдеш чут и разбран, трябва да си грамотен. Направило един важен извод, който никога не трябва да забравяме: „Словото е по–силно от оловото”. И чрез него могат да се постигнат много неща. Открило, че казаното често се забравя, а написаното остава завинаги.       


Wednesday, 19 October 2011

Забавни, нестандартни и грамотни


Оби4ам да пи6а грамотно?
(Чудомир Илиев)

Казваме, че обичаме да пишем грамотно, но смесваме цифри или символи с букви, латиница с кирилица, някои знаци дори визуализират думи. Голяма част от младите не познават правописа на Българския език. Медиите „популяризират“ неграмотното писане, за да привлекат младата аудитория, говорейки на техния език. Под призумцията на по-добър чат и по-интересен коментар в някой сайт, нарушаваме всякакви правила.
Всеки има право на избор. В случая или да сме грамотни,като се посветим на творението на Кирил и Методий, или да не сме и да се оставим на течението.
Всички искаме да сме модерни, а сред младите на мода е неграмотността. Все по-често в чатовете се използват цифри вместо букви, например „4“ вместо „ч“, „6“ вместо „ш“, „7“ вместо „т“. Символите и знаците също имат голяма роля в „интернет“ езика, например питанката олицетворява думата „защо“. Използването на емотикони е доста популярно сред младите, например „сърцето“ означава възклицателното изречение „Обичам те!“, усмивката с повдигната вежда има много значения, едното му е „Наистина ли ?“.
В училище учениците уж учат правилата на правописа, но в свободното си време не ги прилагат. Голяма част от символите и знаците, които използваме в интернет пространството, може да ни объркат по време на изпит и да допуснем правописна грешка. Аз дори си спомням, действителен случай, в който от много „чатене“ едно момче пишеше „шт“ вместо „щ“. Един правопис не се ограничава само до правилното писане на думите. Голяма част от учениците не знаят кога и къде се слагат запетаи в изреченията, точно затова и не слагат препинателни знаци в „чат“ съобщенията.
„Младите са бъдещето“ казва един човек. Явно медийте са убедени в същото. Голяма част от вестниците, списанията, билбордовете и новините се уповават на тази мисъл. Опитите да привлекат младата аудитория, са толкова крайни, че нарочно използват цифри вместо букви, символи и знаци вместо думи, по този начин са интересни на младите. В началото, до колкото помня, заглавията им бяха смешни, но граматически верни, пример за такова заглавие е „Народът избяга от страната си“. След това започнаха да иронизират писането с цифри, знаци, символи, като по този начин несъзнателно подкрепяха неграмотността, пример за това е и самото заглавие на есето. По този начин и стил на писане, медийте се харесват на младите, тъй като учениците използват „чат“ езика в свободното си време, като коментари в сайтове и интернет блогове. Някои може да кажат, че това са само учениците, е не се ли учим ние всички през целия си живот?
От друга страна, може и да продължаваме да „пи6ем грамо7но“. Какво му е лошото на това? Кой е казал, че е грешно? В „интернет“ езика, а защо не и в реалния живот, ще използваме съкращенията на думите, както се казва „ще се разбираме от половин дума“. Вместо „Обичам те!“ ще  казваме  „Сърце!“ или с ръце ще правим форма на сърце, за да изразим чувствата си. Трябва да станем и доста наблюдателни, защото докато говорим на някого и той повдигне вежда, все едно ни е попитал „Така ли?“, „Наистина ли?“, а може и да ни пита „Защо?“, ще трябва всеки сам да се досеща какво точно е имал в предвид събеседникът му с тази вежда. Тепърва ще усъвършенстваме „новата грамотност и комуникация“ между хората. Защо ни са и министри на културата, като ученик на тринайсет години може да измисли знак, означаващ сложно изречение с три определителни и шест допълнителни кратки изречения в него. Като цяло, да сме грамотни във варианта на Кирил и Методий, и във въображението на съвременните тинейджъри е сложно.
Богатството на един език се състои в многообразието и богатите възможности на изразяване на мисли и чувства. Младите хора са иновативни и търсят нови начини да бъдат различни, интересни, забавни, включително и нестандартни в изразяването си. Всичко това е прекрасно и може да се постигне, без да се преминава границата на грамотността. В противен случай, езикът на младите се превръща в смесица от различни символи, знаци, а защо не и звуци, далече от красотата на нашия език. Вярвам, че можем да бъдем млади, различни, забавни, нестандартни, интересни и в същото време грамотни.

Убийството на Ш

Убийството на Ш
(Ева Широкова)

Беше много тъмно. Ш се движеше бавно. Всяко движение му причиняваше силна болка, която го прерязваше точно през средната черта. Беше му трудно, но той нямаше намерение да се отказва. И продължи напред.
Погледна вляво и средната му черта отново беше прерязана от силна болка. Там беше Той в пълния си блясък: Мистър 6 с големи 4ерни о4и и 6ирока блестя6та усмивка. На седалките зад него се бяха скупчили като гладни хиени всичките му приятели: LOL, ROFL, OMG, WTF, ROFLAPMP, PMSL, LMAO и всякакви други 4ат звезди, а зад тях в стройни редици се бяха наместили десетки емотикон4ета, които приличаха на хиперактивни дечица, навити на пружинки от вида „перпетуум-мобиле”.
Извърна бързо погледа си към седалките в дясно. Средната му черта потрепера от умиление. Там с изправени глави, сред тъмнина, седяха последните воини на българската азбука – Щ, Ю и Я. Но и тяхното време вероятно идваше...
Ш се добра до мястото си вдясно и седна безшумно. Отдавна беше толкова остслабнал, че дори полъхът на вятъра можеше да го убие. И това щеше да стане.
От високото място го изгледаха две жестоки пламтящи очи. Това беше той – неговият палач. SPAM. Господарят на света. Повелителят на десетки езици, хиляди азбуки и милиони букви. Краят... Той се беше появил не съвсем отдавна, но на Ш му се струваше, че винаги е бил тук. Първоначално никой не му обърна сериозно внимание и лека-полека SPAM се вмъкна в писането, в говоренете, а после и в мисленето на хората... Те хората отдавна ги нямаше, между другото. Защото се превърнаха в животни. Върнаха се в каменната ера и не оцеляха. Като че ли причината беше, че загубиха умението си да общуват помежду си. Първо забравиха да пишат, да четат, после и да говорят, накрая си замина и мисленето... Изгоря всичко грамотно и духовно. Спряха да се разбират помежду си и заживяха като единаци. Оказаха се накрая на природната хранителна верига. И бяха елиминирани от уж неразумните. Минало.
Ш предусещаше края, но не падна духом. Вярваше в това, което олицетворява. Вярваше, че някъде има оцелели, които един ден ще Я възродят - Грамотността. Защото след големите катаклизми идва период на възраждане. Или май това не беше сигурно – може да дойде и период на пълно унищожение. Историята помни и двете версии, разигравани неведнъж.
„За какво всъщност става дума?”, помислих си аз. „Кой е Ш и какво ще го убие?”. Нали все пак се опитвам да пиша грамотно, макар и да допускам грешки понякога. Но се опитвам. Сигурно не съм сама. Със сигурност не съм сама. Мога да изброя десетки приятели и познати, които обичат да пишат грамотно. Чакай, Ш! Не унивай, ето нииии...
Счупи се. Средната черта се пречупи и лека като перце падна на пода. Там лежаха всички останали – приятелите на Ш. А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч - нетленните останки на благочестивата Грамотност. Ш се олюля, стори му се, че чува в далечината смях, но не беше сигурен – падна...
Не му се струваше – истина беше. Чуваше се смехът на оцелелите, които се задаваха от близкия хълм. А зад тях се разстла светлина.



България?

България?
(Ивайло Маринков)


– В Европа. Граничила е с Черно море – г-ца Ясуи тракаше с дългите си нокти в огненочервен цвят по полираното сиво бюро – Добре, още една подсказка – последна – именно там е Балканът, чието–––

България?

Класът се обърна към последния чин на редицата откъм вратата. Не защото името на екзотичната държава говореше нещо на учениците, ами момчето, което го беше казало, твърде рядко си правеше труда да отвърне на въпрос. Най-малко по световна история. Госпожица Ясуи също бе изненадана. Погледна Петер първо над очилата си, а после и през тях и се усмихна.

 – Точно така! – плесна с ръце младата учителка – Искрено се радвам, че си си прочел урока предварително. България е една от държавите, по-късно щати, които ви затрудняват най-вече, главно поради малките си размери.

Тя леко плъзна показалеца си по тясната цветна ивица на повърхността на бюрото и на стената зад нея изгряха дванайсет звезди на тъмносин фон. Плавно изникнаха и няколко пейзажа – на гора, нива, напечени от слънцето плажове, вятърни мелници, древен храм и металната конструкция на Айфеловата кула.

 – Ученици, днес навлизаме в нов материал. И да внимавате, на него предстоят регулярни проверки на вашата подготовка – учителката тук направи кратка пауза, част от методическия ѝ репертоар, с която тя особено се гордееше – защото почивката играе същата роля, каквато празният ред между два абзаца – би се обяснила тя – Европейският съюз.

При все ентусиазма ѝ, младежите не проявиха особен интерес нито към заглавието, нито към картините или дори към заплахата от тестове. Някои си седяха съвсем спокойно и вяло съзарцаваха изображенията, докато други замечтано витаеха из облаците, плаващи из откриващото се през остъкления затъмнен покрив есенно небе. Учебният час не продължи още дълго – всъщност той бе с дължина едва двайсет и пет минути. Беше и последен за деня, и учениците, с бодра крачка, смях и закачки и на разнородни групички, се изстрелваха през вратата. Когато и последният излезе, г-ца Ясуи  леко тропна върху малко бледозелено кръгче на бюрото си, след което звездите от стената зад нея угаснаха, приглушените досега светлини на стаята се пробудиха и стаята се видя в цялата си стерилна прелест. Украсата бе скромна, две екранни платна всичко на всичко, които сега показваха периодичната таблица на химичните елементи и Исак Нютон. По време на урок, същите пана често показваха природни картини, за да може човек понякога да усеща магията на майката Природа. Или поне така си мислеше Перо̀, училищният техник и поетът, наскоро посветил стих на г-ца Ясуи. Всъщност тя си го припомняше точно сега, докато правеше последна проверка на помещението. Единствено изгасването на лампите успя да скрие една малка усмивка.

 – Госпожице Ясуи!

Замечтаната като ученик в собствения ѝ час преподавателка една не подскочи и спря погледа си на чернокосия младеж, който търпеливо я беше чакал пред петдесет и седма класна стая. Беше Петер, същото момче, което беше отговорило на въпроса ѝ в миналия час. Сега той изглеждаше по-сериозен от обикновено, а сивите му очи гледаха решително учителката. Той не изчака отговор и направо заговори.

 – Не знаех, че ще учим за България.
 – Ние всъщност само я споменаваме, нужно ви е за–––
 – Знам, знам! – прекъсна я той, колкото нетърпеливо, толкова и грубо. –Но... Можете ли да ми разкажете повече за тази страна, България?
 – Разбира се, Петер, можем да се спрем по-подробно на нея, когато стигнем до Икономика и развитие на Европейския съюз.
 – Не, госпожице, – ядосано отвърна младежът – аз искам да зная за хората. За живота им. Какво са мислили, какво са искали. Какво са обичали.

Ясуи не знаеше какво да каже. Естествено, и преди се беше случвало ученик да прояви интерес към нещо, което не се включваше в материала. Но въпросите обикновено бяха по, така да се каже, конкретни, логични. И очаквани. А този наистина беше дошъл като гръм от ясно небе. Г-ца Ясуи беше завършила история преди две години и никога до сега не ѝ бяха отправяли въпрос, на който да не може да отговори. Тази вечер съвестта ѝ не я остави да заспи, връщайки я на момента, в който за първи път беше казала на ученик да не я занимава с глупости, след което беше обърнала гръб и тръгнала дори без довиждане. Същата я беше накарала по никое време да влезе в архивите на Министерството на Науката и да научи повече за Петер. Пред нея се бяха разкрили стотици забележки за лошо поведение, за неспазване на реда и какво ли още не. Оценките бяха ужасни. И тук тя усети някакво желание да помогне. Спомни си, че някога, преди години, я бяха учили за дълга, който има всеки един учител.

Сутрешното слънце завари госпожицата заспала над масата, на която подготвяше уроците си. Във въздуха над нея висяха проекции на златни корони, царски печати, каменни колони и слова на древни езици. Из боядисаната в нежни нюанси на синьо и зелено стая се разля мелодията на звън на камбанки и Ясуи рязко осъзна две неща – закъсняла беше за работа и, колкото и невероятно да беше, някой звънеше на входната ѝ врата. Тя нямаше твърде много приятели, а тези, които имаше, много добре знаеха, че всеки делничен ден от осем до два тя има занятия в 156-о училище „Д-р Хидейо Ногучи”. Няколко секунди се чуди дали да отвори, а след това скочи на крака, при което без малко да падне, отбяга до спалнята, откъдето изскочи с гребен и се втурна в банята. Междувремменно звънът се повтори. В сутрешната си еуфория чернокоската дори не провери на екрана кой е, ами направо удари по синия кръг, който отваряше входната врата. А той сякаш ѝ се обиди, тъй като плъзна вратата чак след няколкосекунден размисъл. Отвън на етажната площадка стоеше непознат мъж с огромен букет рози. Объркването не трая дълго, защото Ясуи почти на момента позна елегантната разносваческа униформа на момчетата от агенция „Заек“ и се засмя.

 – Госпожица Ясуи? – попита мъжът и леко се поклони – Този букет е за Вас.
 – Мога ли да знам от кого? – отвърна тя развълнувана – Благодаря!
 – Боя се, че господинът предпочете да остане... – и тук последва пауза, досущ като тази, която учителката имаше за своя запазена марка – анонимен.

Ясуи взе цветята, скри лице в  червените им цветове и пусна едно заглушено благодаря.

 – Почакайте само момент – продължи куриерът и побърза да я успокои – Не за подпис. Вземете и това, може да Ви подскаже от кого са.

Подаде ѝ малка хартиена книжка, надписана „Ботев“.

 – Не се срещат често в наши дни – каза той и се завъртя – Довиждане!


***


 – Основана е през шестстотин осемдесет и първа година. Учудващо е колко борбен може да е един народ.

Разговаряха учител и ученик. Стаята беше пригодена за учебни цели, сертифицирана от Министерството на Науката. Тоест беше издържана в тоновете на сивото и светло синьото. Разполагаше с екранни платна, сега изгасени, и затъмнени полимерни прозорци. Един единствен елемент не се връзваше с обстановката и сякаш бе част от отделна картина и то такава, каквато ще срещнете само в някое списание за изкуство или в дома на ексцентричен видео-критик. Точно в центъра на кръглата маса, около която течеше дискусията, стоеше ален букет от рози, настанен в изящна стъклена ваза с фигурки на цветя, стар подарък от бабата на Ясуи, починала когато момиченцето било едва на три. Беше идеална за случая, носеше сякаш някакъв невероятен енергиен заряд, може би защото беше от стъкло – непотребно вече в производството, сътворено от земя – и създаваше истински уют. Особено в тандем с това богатство на природата; или живот в най-чистата му и перфектна форма, цветето.

България беше преминала през много епохи. Беше оцеляла през седем века на робство. Бе продължила да съществува и след като Великите сили уплашени я бяха разкъсали на парчета. Народът бе свикнал на врагове с мечове и ятагани. Но не беше подготвен за една по-тиха заплаха. Чуждопоклонничеството. Чуждото навлизаше с лекота. В езиците им имаше думи, които в българския отсъстваха и бяха добре дошли. Комуникацията промени света, направи го единен. България бе постигнала невероятни успехи – членство в най-големите европейски и световни съюзи и същинска интеграция с тях. След двеста години тя вече беше пълноправен щат на Европейския съюз, а с езикова реформа латинската азбука беше приета като втора официална до окончателното отпадане на кирилицата осемдесет години по-късно. Днес българският беше мъртъв език.

 – На какво се дължи това? – попита Петер – Хората до толкова ли са изгубили представа за величието си като народ?

 – Не, просто им се сторило по-удобно – спокойно отвърна Ясуи – Не са станали по-малко грамотни, а само са си сменили стандарта, стремели са се към единство.

 – Че кому е потрябвало това обединение? – ядоса се момчето – Ставайки част от цялото, ние губим себе си. Прочетете това, госпожице, и вижте колко красив е бил езикът им!

По масата се плъзна малка книжка, същата като пристигналата на предната сутрин по куриера. На бузите на учителката пламнаха малки огънчета, които тя прикри, разтваряйки сборничето пред лицето си. Понечи да прочете превода на стихотворението от светлото пано пред себе си, но момчето, със силен глас, вероятно най-тържествения, който можеше да извади, изрецитира на чист български език:

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

 – Христо Ботев, из „Хаджи Димитър“!  –възкликна Ясуи, без да се засрами от тежкия си  акцент.
 – Как го познахте?
 – Слушах го вчера. Има го в архивите.
Направи кратка решителна пауза и възкликна:
 – Петер, аз не те приемам по този начин!
Момчето изглеждаше изненадано.
 – Виж, езикът ми харесва – започна да обяснява тя – Наистина ти благодаря за розите. И за стихосбирката – тук се запъна за момент – Но аз не те харесвам. Тоест не по този начин. Иначе наистина искам да ти помогна да намериш корените си.
Петер или нищо не схващаше, или бе много добър актьор.
 – Г-це Януи, нямам представа за какво говорите. Тези цветя определено не са от мен. И дори стихосбирката не е моя.
 – Сега ще ми кажеш, че не си и с български корени!
 – Не знам да имам такива – през смях обясни момчето, едва сега осъзнало какво се беше случило – Един мой съсед ме запали по тази страна. Толкова ми е разказвал. И още от малък знам да чета и говоря малко български.
 – Съсед? Кой пък...
Нежен звук на камбанки прекъсна въпроса и Ясуи подобно тапа на новогодишно шампанско изскочи по коридора към външната врата. Само да можеше да скрие срама... Спря се пред входа и пое няколко глътки от  пречистения и охладен въздух, който бълваше вентилационната система на сградата.
Вратата се отвори и от посока на учебната стая се чу веселият глас на Петер:
 – Жан!
На етажната площадка стоеше Жан Перо̀, училищният техник, с голяма усмивка и още по-голям букет рози.
 – Не смятате ли, г-це Ясуи, че винаги има място за още цветя?
 – Нима използвате падението на един народ, за да се сближите с мен?
 – Напротив, възползвам се от общия ни стремеж към знание.
 – Този стремеж, не е ли той погубил Вашия народ, не ви ли е накарал да потънете в океан на информация и да желаете да сте други?
 – Не. Погубила ни е липсата на желание да творим. Да казваме какво мислим, какво искаме и...
 – Какво обичаме – довършиха в дует.
 – В този свят на комуникации пропускаме важното. Не трябва да споделяш много, а това, което идва от сърцето ти – последва пауза, в която Ясуи се наслаждаваше на аромата на букета, а Перо̀ на госпожица Ясуи.
 – Да го обсъдим на по мелба? – накрая попита тя.
 – Само ако вземем Петер с нас. Наистина си заслужи почерпката.
Угаснали на излизане, светлините отново скриха една усмивка.

Tuesday, 18 October 2011

Войната на точката


Войната на точката
(Радина Атанасова) 
 

Световната история ни показва множество примери, как някоя малка и незначителна държава, или още по-героично, армия от, да речем, 300 войника постигат тактически невъзможното и побеждават (еднократно) някоя Велика сила. Дали благодарение на нечий необикновено голям ум, или просто заради момента на изненадата, днес се радваме на великолепни шедьоври на киното посветени на тези големи малки победи.
Именно затова и уважаемият господин Точка реши да посъкрати малко редиците си. С преценяващия поглед на опитен генерал, твърдо завоювал позицията си на последна инстанция на всяко Народно събрание на думите от както съществува Република Граматика, той се зае да изучава отредите, сформиращи поделения Изречение и Абзац (за по-накратко И и А). Промените бяха крайно необходими, не само за да върви нАуката в крак с времето, но и за да се олекоти бюджета. От щаба Слово му бяха пратили множество известия, похвали, молби и устави, които буквално му развързваха ръцете да поокастри тук-там на своя глава иначе стройния, но поовехтял стой.
И така, първите, които генерал Точка си хареса да уволни (и то без никакви военни почести) бяха Стърчащите натегачи на първия ред. Отдавна му бяха трън в очите, все се перчеха, опитвайки се да го засенчат, и ако за миг се разсееше, някой от тях дори успяваше да се промъкне и навътре в Изречението.
„Тия Главни букви си заминават начаса!“ промърмори си доволно Точка, потривайки доволно ръце.
„С кого ли друг ще е лесно да се простим?“
Погледът му зашари разсеяно, докато не се спря на един шишко в началото на строя, смутено свел глава, напрягайки се да необръща внимание на клечестия войник, който напористо го мушкаше в ребрата и подбутваше злобно.
-          Ей, дебеланкото! - извика Точка – При мен на момента!
Докато с усилие позакръгленият войник се тътреше подскачайки към своя генерал, слабушкото се намести на неговото място с доволна усмивка и изражение „Няма начин да ме поместите оттук!“
А генералът си мислеше: „Такаа, Пълният член си заминава. Ами че виждали сте някой с такива размери на първата корица на модно списание? Пък и кой в днешно време си пада по пълни?“
За по-голяма компактност на редовете, генерал Точка прикрепи всички редници НЕ (съкратено от „Не-съм-сигурен-Е-ли-слято-или-не“) към лейтенантите Глаголи и така реши този отдавнашен проблем.
О-тата и У-тата, А-тата и Ъ-тата, и в по малка степен, И-тат и Е-тата, му създадоха сериозен проблем. След като дълго си блъска главата, той най-накрая реши, че ще е най-лесно ако се редуват на смени. Една седмица работят само О-тата, А-тата и Е-тата, а на следващата седмица ги сменят другарите им по двойки.
Редовете със съгласните бяха строени по сходен принцип, като бе сложен край на двойните дежурства на Т и Д, Б и П, З и С, К и Г.
Имаше и още няколко драстични съкращения. Армията бе лишена от ненужното присъствие на запъртъци като ь и Й, които само се пречкаха, без да вършат никаква работа.
С всичките тези съкращения обаче, генерал Точка се уплаши да не го обвинят, че се е развихрил прекалено много. И за да посмекчи малко мащабите на пораженията, които нанесе на армията, той командирова няколко чуждестранни войници от редовете на Цифрите и Латиницата, а именно 4 и 6 бяха поканени на мястото на Ч и Ш (Които бяха изпратени в чужбината на разменни начала и според слуховете били се изгубили в джунглата, но знае ли човек?). А ако трябваше да бъде проведен някъде Блицкрийг, Точка смело предвождаше съвсем новичкия отряд от наточени латинчовци, забравил своите омърлушени войници някъде далеч назад по бойното раирано поле.
И така, започна нова ера на съкратената компактна армия на генерал Точка. И той като истински диктатор стоеше и гледаше постигнатото с гордост, мечтаейки още по-дръзко и по-мащабно. И докато си представяше бъдещата армия, съставена само от по един-два войника, или още по-добре от един едничък символ… Или не, не, чакай! Картинки! Както в доброто старо време е имало пиктограми! Защо ли не ги въведе отново? И всяка от тях ще бъде разделена от съседната с точка. Ооо, чакай!! А морзовата азбука? Най-великото творение! Само да разкараме тия досадни тирета…
Някой го дръпна за ръкава.
Разярен генерал Точка се обърна. Пред него стоеше смутен неговият племенник, „разреваната точка“, родовият срам - Запетайка и подскачаше нервно от крак на крак.
-          Какво има? - раздразнено попита Точка.
-          Чичо, не е ли малко… такова… прекалено това, което правим?
Генералът му обърна гръб и само изсумтя в отговор.
-          Я да млъкваш! Бягай и се скрий някъде, че да не ми заиграе пестника, келеш с келешите!
Смъмрен и нещастен, Запетайка само кимна, смотолеви нещо като „звинявай, чичо“ и, загърбил собствените си мечти и амбиции за бляскава кариера, раболепно затътри крака и потъна сред равно подравнените войници с празни погледи.
А Точка си мислеше:
„Една малка точка за мен, и един голям среден знак за човечеството!“